— Какво каза? — попита Кейт.
Надявах се да е казал „Разкарайте се оттук“, но пилотът преведе:
— Казва, че тази нощ няма прах.
Чет стана, отвори вратата на кабината, за да имаме визуален контакт с пилотите, ако нещата случайно се сговнят, и нареди:
— Спуснете щорите. Включете светлините, за да вземем оръжията си.
Спуснах щората и всички включихме нощното осветление и тръгнахме към опашката.
— Облечи балтото върху дрехите си — каза Бък на Кейт. — Шейх Муса и хората му ще се възмутят, ако видят жена в мъжки дрехи.
— Правилно. Никакви травеститски истории — добавих аз. — Това не ти е Ню Йорк.
Кейт каза нещо неподобаващо за една дама, но извади балтото от сака си и го навлече върху мъжкото си облекло.
Всички взехме оръжията си, върнахме се по местата си и се закопчахме.
— Шейх Муса няма да те погледне втори път — уверих Кейт.
— Изгасете светлините — каза Чет. — Вдигнете щорите. Викайте, ако видите нещо съмнително.
Кейт вдигна щората и двамата се загледахме към бързо приближаващия терен. Беше много по-равен, отколкото преди няколко минути, когато прелитахме над хълмовете. Стори ми се, че тук-там виждам светлини, но като цяло всичко тънеше в мрак, макар луната да светеше достатъчно, за да различа долу ниви.
Самолетът правеше последен заход и с намаляването на височината започна да друса.
— Нощен гост ни пожела успешно кацане — уведоми ни пилотът по интеркома.
Е, това беше последното потвърждение и вече наистина бяхме стигнали точката, от която нямаше връщане.
Представих си Тарик с опрян в главата му пистолет и заобиколен от ухилени джихадисти, а Пантерата и шейх Муса се смеят доволно и точат камите си. Или може би Тарик също беше с тях и в момента пляскаше ръце с Муса. Нали разбирате?
Самолетът внезапно забави скорост.
— Две минути — каза пилотът.
— Веднага щом самолетът спре, скачаме и заемаме отбранителни позиции в канавките отляво и отдясно на пътя — каза Чет.
Тази процедура дали беше одобрена от Федералната авиационна администрация?
Имаше обаче и добри новини.
— Предаторите не съобщават за наличието на враждебни елементи — съобщи вторият пилот.
Чудесно. Но как могат да са сигурни? Добрите и лошите изглеждат еднакво с бели роби и калашници, нали така?
Разположените над корпуса криле не закриваха гледката и всички се бяхме съсредоточили върху терена под нас.
Не виждах никого и нищо по слабо осветената земя. Никакви хора, никакви коли, никакви сгради. Само камъни, сухи равнини, малко сухи храсти и няколко ниски дървета. В канавките обаче имаше малко растителност и тя можеше да ни предложи добро прикритие — както и на евентуалните ни посрещачи.
— Ще кацнем в средата на отбелязаната писта, след което ще се изнесем извън площта на предавателите — каза Чет.
Ясно. Просто в случай че лошите чакат в края на пистата. Но лошите също знаеха този номер и щяха да се преместят по-нататък по пътя.
— Трийсет секунди — каза пилотът.
— Е, поне още не стрелят по нас — тихо каза Кейт.
— Това е добре.
Всъщност ако там долу имаше лоши, едва ли щяха да се опитат да свалят самолета: по-добре беше да изчакат да слезем и чак после да се погрижат за самолета и да ни заловят. Е, това нямаше да стане.
— Ред на излизане: аз, Пол, Бък, Джон, Кейт и накрая Замо — каза Чет.
На петнайсетина метра над тесния черен път двигателите внезапно забучаха по-слабо и бързо се спуснахме. Подсилените колесници удариха силно земята. Последва серия резки подскоци по неравния път. Зад самолета се издигна облак прах. Машината поднесе, но пилотът успя да я удържи.
Самолетът бързо забавяше ход.
— Разкопчайте коланите и се пригответе за излизане — каза Чет, стана, метна автомата си на рамо и бързо тръгна към задната врата, докато самолетът все още се движеше. Преди да спре, Чет отвори вратата и в салона нахлу облак прах.
Всички станахме, метнахме оръжия на рамо и се подредихме на пътеката.
— Как се казва на арабски „Не стреляй, аз съм американец с дипломатически имунитет“? — попитах стоящия пред мен Бък.
— Ти стреляй, а говоренето остави на мен — отвърна той.
Типично за аристократичната класа, Бръшлянената лига и Държавния департамент кретенско остроумие.