Докато самолетът рязко спираше, Чет грабна няколко торби от багажното отделение и извика:
— Скачай!
Изхвърли торбите навън и скочи след тях. Бренър и Бък направиха същото и докато отивах към вратата, вторият пилот застана зад мен да затвори и каза:
— Успех. Ще се видим на връщане.
Значи имахме двупосочен билет? Метнах торбата си навън, преглътнах и скочих от височина метър — метър и двайсет на земята.
Кейт беше плътно зад мен, последвана от Замо. Всички се втурнахме към канавката. С багажа си, естествено.
Вратата на самолета се затвори, двигателите изреваха и машината бързо започна да набира скорост.
Ако имаше засада, точно сега щяха да открият огън. Вниманието ми се разкъсваше между околния терен и големия тромав самолет, който бързо изчезваше в мрака. След десет секунди го видях да излита под много стръмен ъгъл. Не го последваха никакви трасиращи куршуми и разбрах, че всичко е наред — засега.
Всъщност бяхме оставени сами насред територия на Ал Кайда.
56.
Чет нареди да се спотайваме и да не мърдаме.
Бившият пехотинец Бренър обаче не беше съгласен.
— Не бива да оставаш там, където си намерил прикритие — каза той. — След мен. Оставете багажа.
Така че игнорирахме човека от ЦРУ и последвахме на прибежки бойния ветеран по канавката.
След петдесетина метра спряхме и Бренър и Замо изпълзяха навън и огледаха тъмния път и терена с мерниците си за нощно виждане.
Бренър гледаше на изток в посоката, от която бяхме долетели.
— Виждам кола по пътя. Движи се насам, без светлини.
Чет беше вдигнал сателитния телефон до ухото си.
— Тарик. Аз съм господин Браун.
Не се ли казваше Морган?
Чет се заслуша и попита:
— Ти ли си в колата до мястото на кацането? — И след малко: — Добре, продължавай насам.
Вече чувахме колата и всички надигнахме глави над бурените и се загледахме през оптичните мерници към малкия пикап, който приближаваше бавно.
Успях да различа мъж зад волана. На седалката до него нямаше никого и се надявах, че в каросерията също няма клечащи джихадисти. Пикапът спря там, където бяхме скочили от самолета.
— Продължавай — каза Чет по телефона.
Пикапът отново потегли.
— Скрийте, се и ме прикривайте — каза Чет, стана и вдигна ръка към пикапа, който приближи и спря до него.
Тарик остана в колата и двамата с Чет се здрависаха през прозореца и си казаха нещо.
— Качвайте се отзад — подвикна Чет.
Бързо се вмъкнахме в каросерията на малкия пикап. Чет се настани до Тарик, който направи обратен завой и ни откара до багажа ни. Събрахме го бързо и продължихме по неравния черен път, на който бяхме кацнали.
По примера на Бренър бяхме коленичили на едно коляно и оглеждахме терена през оптичните мерници на карабините си. Виждах единствено някакви дълги каменни огради, зад които имаше овце и кози. Замо стоеше прав, опрял снайперистката си пушка на покрива на кабината, и се взираше напред през мерника за нощно виждане. Оставах с впечатлението, че лявата ръка определено го боли.
Като се изключи това, дотук добре. Бяхме на земята, шестима каубои насред Индианската територия. Къде обаче беше кавалерията?
— Мислех си, че момчетата на шейх Муса ще ни осигурят въоръжен ескорт — напомних на всички.
— Не можем да ги видим, но хората на Муса са навсякъде около нас — отвърна Бък.
Щом казваш. Хей, онази коза не ми ли махна току-що?
— Самият Муса ще ни посрещне по-нататък по пътя — добави Бък.
Че какво друго да прави в провинция Мариб в три сутринта?
Така де, за пет милиона долара дори съм готов да ида до Бруклин, за да се срещна с Муса в деликатесния му магазин.
Кейт изглеждаше малко напрегната, така че я потупах по бузата и казах:
— Не забравяй да се забулиш, когато срещнем шейха.
Както и да е, след по-малко от километър Тарик отби от пътя по една козя пътека или нещо подобно и ето че отпред различих шест бели джипа, паркирани около каменна къщурка. Тарик спря и Чет слезе и каза:
— Добре, да идем да се срещнем с шейха.
Хвърлихме багажа си навън, отворихме капака на каросерията и скочихме на земята.
Тарик направи обратен завой и пое обратно към пътя, за да прибере предавателите за следващите идиоти, които поискат да кацат на черен път през нощта. Надявах се, че ще е същият самолет, когато дойде да ни вземе.