Каменната къщурка беше на петдесетина метра нататък по козята пътека, така че Чет каза да оставим нещата си тук и двамата с Бък ни поведоха. Кейт не забрави да увие хиджаба си около косата и лицето, а Бък ни посъветва да метнем автоматите на рамо като знак за доверие и уважение. А бе защо просто не ги метнем на земята и не тръгнем с гордо вдигнати брадички, та да им е по-лесно да ни прережат гърлата? Това достатъчно съобразяване с културните особености ли ще е?
Както и да е, много отдавна бяхме отминали точката, от която няма връщане, така че крачехме уверено и с приповдигнат дух към къщурката, като си тананикахме „При вълшебника сме тръгнали“.
Никой не идваше да ни посрещне, така че стигнахме до самата постройка. Щях да почукам, ама нямаше врата.
Бък влезе пръв и извика:
— Ас-салаам алейкум!
Никой не го застреля и чух няколко гласа да отвръщат на поздрава му с „Уа алейкум ас-салаам!“ Някой не каза ли „Дай джамбията“?
Бък ни покани да влезем и всички се напъхахме през ниския тесен отвор.
Помещението бе осветено от две газени лампи, които висяха от гредите на тавана. Върху красиви килими седяха шестима брадати джентълмени с бели роби и джамбии. Всички си имаха АК–47, опрени на стените, а пред тях лежаха малки купчинки зелени листа — закуската за шампиони.
Един от тях беше направо сияен в снежнобялата си роба и обсипана със скъпоценни камъни джамбия. На главата му имаше шал, който сякаш бе бродиран със злато. Това със сигурност бе шейхът.
— По обичай всички ние трябва да поздравим всеки от тях поотделно, като се представяме с малкото си име и започваме с най-старшия. Правете като мен. Те няма да станат, но това не е признак на неуважение. Кейт, ти просто остани до входа. С очи към земята, ако обичаш.
Трябваше да го снимам това.
Както и да е, Бък започна с поздрав към шейх Муса, онзи със златната шапка, и шейхът представи онзи до него, Бък го поздрави на арабски, докато Чет поздравяваше шейх Муса на английски, а Муса отговаряше на арабски, и г-н Бренър започна да се нарича Булус и продължихме нататък, бедуин след бедуин. Арабите по принцип не си стискат ръцете, така че просто свеждахме почтително глави. Здрасти, аз съм Джон. Я повтори, как ти беше името. Аха, поредният Абдул. В един момент от обиколката се обърках и поздравих Замо.
След като циркът приключи, ни поканиха да седнем и Бък пак посъветва Кейт да остане до вратата. Така ние петимата се наместихме сред шестимата бедуини, чийто дезодорант бе престанал да действа преди няколко седмици.
Шейх Муса каза нещо и Бък преведе:
— Шейхът ни предлага кат, но ще откажем. Не е неучтиво да кажем не.
— Да подъвчем малко, Бък — запротестирах аз.
Бък каза нещо на шейха и той кимна, след което нареди на един от хората си да раздаде бутилирана вода от една щайга. Бренър, който бе най-близо до Кейт, й подаде една бутилка. После някой пусна по кръга тънък хляб с размерите на пица и всеки си отчупи парче. Подайте и антибиотиците, моля. Кейт взе парче хляб от Бренър, макар да не виждах как може да яде или да пие, без да махне шала и да предизвика пълна суматоха. Неин проблем. Аз бях мъж сред мъже. Майната му на Манхатън. Майната й на Федерал Плаза 26. Мараба, бедуин. Къде ми е фотоапаратът?
След поднасянето на коктейлите и ордьоврите Бък се обърна към шейх Муса на арабски. Шейхът слушаше внимателно (или беше омаян от ката) и кимна няколко пъти. Някои от другите бедуини размениха думи с Бък и помежду си.
Чет също беше научил това-онова на арабски и използва познанията си, а Булус Бренър предпочете да не парадира с владеенето на езика.
Спомних си капитан Дамадж, който беше скрил, че говори английски, и се обърнах към Бък.
— Какво казват тези мили хора?
— Потвърждават уговорката ни — отвърна Бък.
— Ясно. Пет милиончета.
— Потвърждават също, че са получили писмото от принц Имад от саудитската кралска фамилия.
— Великолепно. — Усмихнах се на шейх Муса. — Принц Имад е върхът — казах му и вдигнах палец.
— Млъкни, моля те — посъветва ме Бък.
Да бе. Всъщност трябваше да стрелям.
Като стана дума за това, погледнах към Замо в другия край на помещението. Той седеше абсолютно неподвижно, но погледът му се местеше от бедуин на бедуин — несъмнено му напомняха за племенните диваци от Афганистан. Останах с впечатлението, че запомня лицата им в случай, че ги види отново през оптичния си мерник. Браво, Замо.