Всички араби са били навремето номади и са възникнали тук, в Йемен, така че може би пустинята бе в гените и кръвта на Пантерата. Така че щеше да е добре да умре тук. По-добре, отколкото в претъпкания Ню Джърси.
Шофьорът и стрелецът си дърдореха и в същото време говореха по мобилните си телефони. Може би се обаждаха на жените си. Здрасти, скъпа, да, пак се налага да работя до късно. Не ме чакай. Ще си взема малко мърша по пътя.
Всъщност никой от двамата не говореше английски, което ограничаваше възможността да опозная малко по-добре културата и живота им. Това беше добрата новина. Лошата бе, че нямах представа какво казват. Надявах се да са само добри неща.
След около половин час стигнахме в подножието на хълмовете, които, както бях видял от въздуха, приличаха по-скоро на поредица ерозирали плата.
Пътят внезапно се стесни и започна да се вие нагоре по едно дере. Лунната светлина почти изчезна, но шофьорите продължиха напред все така без фарове. Докато се изкачвахме на платото, пътят се превърна в осеяна с камъни козя пътека. После в пътека за катерици.
Накрая се озовахме на платото, което не беше равно като истинско плато, а покрито с огромни канари. Тоест, ако равнината долу бе насред нищото, това място беше на върха на нищото. Все пак си го биваше за скривалище.
Тук горе още имаше малко светлина и докато изминавахме първите няколкостотин метра, успях да различа очертанията на голяма постройка, очертана на фона на небето от залязващата луна.
Колите спряха недалеч от нея и видях, че Бък и Чет слизат от джипа. Май бяхме пристигнали.
Ние с Кейт също слязохме, последвани от Бренър и Замо. Всички вперихме поглед в тайната къща, намираща се така далеч от дома.
Пред мен се издигаше четириъгълна кула, подобна на жилищните кули в Сана. Тази беше висока около шест етажа с безразборно разположени прозорци, започващи на около шест метра над земята. Най-горният етаж беше оформен от открити арки, а до кулата имаше нещо като ограден двор, вероятно паркинг за камили. Всичко беше построено от единствения строителен материал тук камъни. И още камъни. Забелязах също, че кулата се издига на нещо като ерозирала отвесна скала.
Бък разговаряше с двама бедуини, които бяха излезли от двора да ни посрещнат. Закрачихме към тях.
— Това се нарича науба, стражева кула или крепост — каза ни Бък. — Казва се Хусин ал Гураб, Крепостта на гарвана.
Естествено. Трябва да си гарван, за да се добереш дотук.
— Крепостта е била на султан Исмаил Изудин ибн ал Атир — каза Бък с тона на брокер на недвижими имоти, опитващ се да пробута безперспективен парцел на юпита, които си нямат представа какво купуват.
Лично аз не бих искал да давам автографи с подобно име.
— Султанът бил прогонен заедно с всички други йеменски султани по времето на революцията от шейсет и седма и живее в изгнание в Саудитска Арабия. Шейх Муса, който е негов племенник, наглежда крепостта, докато чичо му не се завърне някой ден. Един етаж на кулата е разчистен за нас и са ни осигурени легла.
Нямах намерение да задълбавам по въпроса с леглата, но попитах:
— Вода? Електричество?
— Нито едното, нито другото — отвърна Бък. — Върхът на кулата, така нареченият мафраж, е подходящ за наблюдение и сателитен телефон.
Ясно. Стаята с панорамата. Подай ми ката и се обади у дома. Ало, Том? Няма да повярваш къде съм. Задник такъв.
— Има ли шахта за екскременти? — поинтересувах се.
— Сигурен съм, че има.
Страхотно. Може би ще успея да убедя Чет да застане долу.
Бък каза нещо на единия бедуин и той ни поведе към крепостта. Не видях врата в кулата, но в стената на двора имаше порта и влязохме в голямата оградена площ, където бяха паркирани два малки джипа. Пак там имаше и десетметров микробус — бял, с надпис на арабски и рисунка на червена риба. На покрива имаше нещо приличащо на хладилник. Знаех, че това е запечатаният купол на сателитна чиния.
Един от бедуините заговори на Бък и той ни преведе:
— Двата джипа са за нас. Както знаете, микробусът е нашата комуникационна система и станция за наблюдение на безпилотните самолети. Пристигна на летището в Сана с мен, с товарния самолет.
Което беше още една причина да откажат на мен и Кейт да се повозим на големия С–17. Зачудих се какво ли друго е имало в самолета.
Бък и Чет отидоха до двете задни врати и се увериха, че са заключени. Бък извади фенерче и потвърди: