— Във всички слоеве на обществото тези хора се вкопчват най-вече в Корана, пушката си и шериата — каза Чет, който по принцип не беше голям фен на арабите.
Бък се съгласи и продължи:
— През седемдесетте Южен Йемен се превръщаше в открито и просветено общество. Британците и руснаците бяха оставили белега си върху образованите йеменци, но всичко това вече го няма.
Наред с пивоварната.
— Тук има петрол — уведоми ни още Бък. — Бедуините обаче на практика не виждат никакви пари от него и това ги кара да негодуват. Туризмът носи приходи, но някои племена са враждебно настроени към чужденците, а проблемите със сигурността се засилиха още повече с появата на Ал Кайда. Мариб се намира в икономическа депресия, политическа нестабилност и социални размирици и се превръща в екологична катастрофа с наближаването на пустинята.
— Значи моментът е подходящ да си купиш евтино крепост — предположих аз.
Бък се усмихна и призна:
— Всички ние, които мечтаем за един по-добър Йемен и по-добър Близък изток, се заблуждаваме.
— Единственото, което поддържа Близкия изток жив, е петролът — каза Чет. — Когато петролът свърши, тук отново ще настъпи Средновековие. Завинаги.
— Внимавай какво си пожелаваш — посъветва го Бък. — Когато петролът свърши тук, ще свърши и на твоята бензиностанция. Но както и да е, виждате каква е ситуацията в Мариб. Затова се опитваме да… да управляваме тази нестабилност в интерес на Америка. Всичко е заради петрола — призна той. — А Ал Кайда не се отразява добре на търсенето, добиването и транспортирането на петрола. Племената могат да са ни от помощ за елиминирането на Ал Кайда, ако правителството в Сана беше честно с тях. Онзи идиот Али Абдула Салех обаче краде петрола от племенните земи и прибира парите. Племената търпят Ал Кайда, защото тя обещава да дели богатството с тях. Така че трябва да балансираме деликатно между властите, племената и саудитците, които са в конфликт с йеменското правителство заради петрола и по повечето други въпроси.
— Но първо трябва да се справим с Ал Кайда, която е нов играч — обади се Чет. — И нов проблем.
Бък се съгласи и каза:
— Шейх Муса е заклет враг на президента Салех и правителството.
— И защо? — попитах аз.
— Защото Муса е силно свързан със саудитската кралска фамилия, взривил е няколко тръбопровода по крайбрежието, иска милиони от петрола и се обявява против централното правителство по всеки въпрос и на всички нива. Освен това е вдъхновяваща фигура за другите шейхове, търсещи силен лидер, който да ги обедини срещу правителството.
Иначе казано, шейх Муса фигурираше в, черния списък на президента Салех. И една от онези мисли в подсъзнанието ми изведнъж се изясни — Булус ибн ал Дервиш може да не беше единственият главатар, който трябваше да умре при атаката на безпилотните самолети. Бък беше говорил за това в Ню Йорк.
Всички останали като че ли си мислеха същото, но никой не каза нищо.
Чет също би трябвало да знае това — нали имаше контрол върху безпилотните самолети.
— Някои от действията ни може и да не изглеждат справедливи, но ги правим за доброто на страната ни — каза той. — Има и по-голяма картина.
В тази игра винаги има по-голяма картина.
Бък разви темата:
— Нуждаем се от съдействието на йеменското правителство във войната ни срещу Ал Кайда, а президентът Салех се нуждае от услуга.
Схванах. Танто за танто. Ние отърваваме йеменското правителство от Муса, а то пък позволява на американците да започнат операция в Мариб с използването на „Хелфайър“, за да се отървем от Пантерата. Пантерата си заслужаваше онова, което щеше да получи от нас, но дори да беше двоен играч, шейх Муса едва ли заслужаваше да умре при американска ракетна атака.
— Това не е подобаващ начин да се отблагодарим на шейх Муса за помощта и гостоприемството му — отбелязах.
Бък сви рамене.
— Случват се инциденти, както ще обясним на саудитците. А и ако убием Пантерата, семейството на шейха и племето му ще получат петте милиона долара.