Според сложния план на Чет целта тук беше да се представим за туристи от Сана. В същото време беше очевадно, че не сме никакви туристи, така че оставаше да сме американци на мисия. Надявахме се, че пристигането ни ще привлече вниманието на Пантерата, който щеше да стигне до съвсем правилното заключение, че бившите му сънародници са дошли тук да го убият или заловят. На свой ред Пантерата щеше да състави свой план да убие или залови нас. Но преди да успее да го направи, трети играч — шейх Муса — щеше да осуети замисъла му, като направи онова, което бедуините правят най-добре — да отвлече чужденците за откуп. И първият, на когото ще бъде предложен шанс да купи американците, щеше да е Пантерата. Теоретично Пантерата нямаше да надуши капана, защото щеше да изглежда, че шейх Муса просто е научил за появата на американци и се е възползвал от изникналата възможност.
Такъв е начинът, по който мисли ЦРУ. Аз обаче не мисля така — аз съм малко по-директен и гледам да стоя по-настрана от пушека и огледалата, които ЦРУ обича толкова много. Но пък това си беше тяхно представление, а сцената бе Йемен, така че може и да бяха измислили всичко правилно.
Както и да е, ако случайно ви е интересно, личните ми вещи включваха бутилирана вода, консерва риба тон и боксерки, които вчера бяха чисти. Освен това Чет ни осигури по един комплект тоалетни принадлежности, за да завърши имиджа ни на преминаващи посетители от Сана.
Носехме скритите си оръжия, както и бронежилетките и автоматите в скутовете си. Кейт беше взела и черния си шал, за да може да закрива косата и лицето си, когато подобава — например, когато бъде отвлечена от мюсюлмански господа, които може да се оскърбят, ако видят лицето й.
Трите големи джипа на бедуините, които ни бяха докарали до Крепостта на гарвана, сега щяха да играят ролята на дискретен ескорт до град Мариб, за да ни предпазят от истинско отвличане — или убийство — от някой друг. Два джипа тръгнаха напред, за да проверят пътя, а третият щеше да кара зад нас. Ако някой забележеше бедуинските джипове, те щяха или би трябвало да изглеждат, че ни следят, а не ни пазят.
Двамата бедуини, които наглеждаха хищния рибен микробус при пристигането ни, щяха да останат и да държат форта в буквалния смисъл на думата, както и да охраняват Чет. Надявах се да не му прережат гърлото. Чет ни беше нужен заради връзката с пилотите на самолетите.
Колкото до ККК — командване, контрол и комуникации, — бедуините бяха осигурили на Чет, Бък и Бренър местни мобилни телефони, така че конвоят можеше да поддържа връзка, ако случайно възникне ситуация. Освен това разполагахме с радиостанции за контакт на къси разстояния, както и със сателитни телефони, макар че те можеха да работят само под открито небе, но не и в колите, освен ако не си подадеш главата през прозореца.
Редът на пътуване бе следният — Хайлукс едно, с Бък зад волана и Замо в ролята на стрелец; Хайлукс две, Бренър в ролята на шофьор, аз на стрелец и Кейт отзад.
Дадохме на двата бедуински джипа пет минути преднина, след което Чет ни пожела безопасен път до Мариб, пълноценна разходка до руините и приятно отвличане. Смяташе, че това е смешно. Махна ни за довиждане и влезе в микробуса, за да нагъва риба тон и да гледа как ни похищават.
Бък и Замо излязоха от двора и Бренър, Кейт и аз ги последвахме.
Бък не тръгна към стръмното дере, по което бяхме дошли, а се насочи на северозапад по платото, по следите на двата джипа пред нас, които вдигаха прашен облак в далечината. Карай след оня бедуин.
Сивото каменисто плато приличаше на видеозаписите от първата разходка на Луната. Четирийсет дни и четирийсет нощи дъжд нямаше да се отразят зле на това място.
— Мислех си за шейх Муса — каза Бренър.
— Имаш предвид, че трябва да го убием ли? — попитах.
— Да. Разбирам причината — призна той. — Но не ми харесва.
— И на шейх Муса няма да му хареса — уверих го. Но пък той щеше да знае каква е причината да не му харесва.
— Като изключим етичните въпроси, има и практически — каза г-н Бренър.