— Имаш предвид как ще обясним на саудитците, че сме видели сметката на техен съюзник бедуин ли?
— Да, да не говорим, че бедуините в Мариб и другаде може завинаги да се откажат да си имат вземане-даване с нас в Йемен. Те помнят дълго и могат да държат сметка за нещо, станало и преди хиляда години.
— Може би Вашингтон е измислил начин да представи смъртта на шейх Муса като инцидент или като дело на някой друг — предположих аз.
— Ако използваме „Хелфайър“ срещу Муса, това свежда възможния кръг заподозрени само до един. Нас — отвърна Бренър.
— Така е. Но това не е убийство. А премахване с крайна щета, както се изразяват в ЦРУ. Звучи по-добре.
— Когато видиш двойна игра, оглеждай се за тройна — мъдро рече Кейт, която е от доста време с мен и е понаучила едно-друго.
Бренър се съгласи с г-ца Мейфийлд и добави:
— Нека държим под око всичко това и да споделяме, както се разбрахме в Аден.
— Съгласен — казах аз.
Пол Бренър беше свестен тип, бивше ченге и добър стрелец. Вярно, като че ли страдаше от синдрома на неуморния хуй, но какво пък, всички го имаме в една или друга степен. Запитах се какво ли прави в момента Клеър. Сигурно се плацикаше в басейна с Хауард. Как така мислите ми стигнаха от Пол Бренър до Клеър Нолан? Да не би да страдам от СНХ?
Интересно, че и тримата нямахме пълно доверие на двамата разузнавачи. Може би си вървеше с територията, макар всички да бяхме в един екип. Каквито и лъжи да бяхме чули и каквато и информация да ни спестяваха Чет и Бък, всичко това се основаваше на железния принцип да знаеш само онова, което е нужно. Ако трябваше да научим нещо, щяхме да го научим, когато му дойде времето, а ако не трябваше, никога нямаше да го научим. А онова, което не знаехме, не можеше да бъде изтръгнато от нас, ако ни заловят — или по-лошо, ако бъдем разпитани от някоя конгресна комисия. Онова пък, което не знаем, не може да ни навреди. Момент. Това последното не съм го казал.
Както и да е, тримата с Кейт и Бренър сега бяхме на една и съща вълна и с вдигнати антени, ако позволите да използвам тази метафора.
Бедуинският мобилен телефон на Бренър звънна и той отговори и се заслуша. В Йемен позволено ли е да караш и да говориш по телефон? Предполагам, че ако ти е позволено да стреляш с автомат през прозореца, можеш да използваш и телефона си.
Бренър затвори и каза:
— Бък просто искаше да провери дали тези телефони наистина работят.
— Добра идея — съгласих се. Не че нямахме доверие на шейх Муса: просто Йеменската телефонна компания можеше да се окаже проблем. Особено тук. Пълно беше с мъртви зони. Зачудих се и как ли бедуините си плащат телефонните сметки.
— Бък каза, че Чет му се обадил и му казал, че според самолетите пред нас няма нищо подозрително.
Не бяха ли казали същото и по пътя за Аден?
Както бях видял на монитора в микробуса, северната страна на платото представляваше плавен склон и Бък следваше изровената пътека, която се спускаше към низините. В далечината различих шосе, няколко коли, къщи и обработваеми площи.
По средата на склона забелязах бял джип, спрял до стръмни скали. Когато приближихме, видях четирима мъже с калашници, насядали по камъните. Явно бяха хора на шейх Муса и пазеха този подход към крепостта, както бе обещано. Двата водещи джипа бяха минали покрай тях, така че несъмнено всички бяха от едно племе. Нали така? От друга страна, това беше Йемен и нищо не е такова, каквото изглежда.
Бък намали, ние също. В моменти като този човек оценява по достойнство бронираните коли. Нашите бронежилетки изобщо не могат да се сравняват с тях.
Свалих предпазителя на моята М4 и казах на Кейт да направи същото. Бренър извади колта си.
Бък спря на петдесетина метра от мъжете и те ни махнаха да продължаваме. Все едно казваха: „Стига бе, хора. Не сте ли виждали готини типове с халати и автомати?“
Мобилният не звънеше, така че явно Чет и пилотът на нашия „Предатор“ не бяха обезпокоени от ситуацията. Или пък пилотът всеки момент щеше да им прати някоя ракета.
Последният джип ни настигна, радиостанциите изпращяха и гласът на Бък каза:
— Това са хора на Муса.
Бък продължи напред и ние го последвахме.
— Шалът — напомних на Кейт. — Не ги поглеждай, освен ако не стреляш по тях.
Бренър реши, че това е смешно.
Когато стигна до бедуините, Бък свали стъклото на прозореца си, поздрави любезно с „ас-салаам алейкум“ и мъжете отговориха. Аз също свалих стъклото и извиках: