— Ясно. И няма да го изпарим с ракета „Хелфайър“, защото…?
— Предполагам, че защото го искаме жив. За да го разпитаме.
— Значи всъщност няма да го предаваме на йеменското правителство. Работата ни е да убием телохранителите му, да го пипнем жив и да го измъкнем тайно от страната, за да го подложим на разпит.
— Ще бъдете инструктирани на място. Както казах, ще сте част от екип.
— Кои са в екипа ни? — попита Кейт.
— Нямам представа.
Кейт имаше важен въпрос.
— Ако бъдем задържани от йеменското правителство, кой ще ни се притече на помощ?
— Посолството. Разбира се, и двамата ще имате дипломатически имунитет.
Обичам дипломатическия имунитет. Върши работа горе-долу в половината случаи, когато те спипат да нарушаваш местните закони. В другата половина от посолството изпадат в амнезия и изобщо не си спомнят кой си.
Помислих си, че май разбирам една от причините двамата с Кейт да бъдем избрани да участваме в една на практика секретна операция. Беше свързано с прикритието ни. Официално САЩ бяха там само да помагат на йеменските сили за сигурност в разследването на атаката срещу „Коул“ и служителите на ФБР, хора като мен, се въртяха периодично. Стига да сме малко на брой и да не се задържаме твърде дълго, йеменското правителство нямаше нищо против американци да действат на тяхна територия.
Повечето работещи срещу тероризма американци биваха прикрепвани към посолството за прикритие (както щеше да бъде прикрепена Кейт), така че йеменските власти можеха публично да твърдят, че страната им не се е превърнала в американски съюзник или аванпост. Всъщност, ако „Коул“ не беше атакуван в пристанището на Аден, нямаше да имаме никакви хора в Йемен, ако не броим малобройния персонал на посолството. Сега обаче бяхме запънали вратата с крак — или, иначе казано, йеменците бяха позволили на камилата да си пъхне муцуната в шатрата. Това обаче не означаваше, че искат цялата камила да нощува вътре.
И поради всички тези причини ЦРУ не беше добре дошло там, но неколцина служители на Управлението можеха да се понесат.
— ЦРУ участва ли в операцията? — попитах.
— Сигурен съм, че ще разберете, когато стигнете там — отвърна Том.
— Не се и съмнявам. Каза, че този тип е от Ал Кайда — напомних му.
— Нима? Той всъщност е лидерът на йеменския клон на новосформирана група, наречена Ал Кайда на Арабския полуостров или АКАП — призна Том.
— Благодаря, че сподели.
— Засега не е нужно да знаете това и не сте го чули от мен — напомни ни той. — Когато отидете на място, ще научите повече и от мен. Ще ви кажа обаче, че този тип е търсен и за други престъпления, не само за атаката срещу „Коул“.
— Какви по-точно?
— Обичайните. Убийства, отвличания, заговори и така нататък. Убил е много хора преди и след „Коул“, йеменци, европейци и саудитци. Повечето терористични акции в Йемен могат да се проследят до Пантерата.
— Гаден тип — отбелязах.
— От най-гадните — съгласи се Том. — И предател на страната си.
— Да, истински задник. Има ли награда за главата му?
— Министерството на правосъдието предлага пет милиона.
— Не е зле. Жив или мъртъв?
— Както падне.
— Колко ще можем да задържим?
— Николко. Получавате чек на всеки две седмици — напомни ни той.
— Министерството на правосъдието ще използва ли парите от наградата, за да ни измъкне, ако ни отвлекат, или ни тикнат в йеменски пандиз?
— Ще се погрижа да го направят за Кейт — отвърна Том и се усмихна. — Ти ще трябва да се оправяш сам.
Аз също му се усмихнах. Том може да бъде забавен. Особено когато майтапът е за моя сметка.
— Ще ти липсвам ли? — попитах го сладко.
— Не — призна Том.
Той стана, ние също.
— Погрижете се днес да минете през медицинския отдел и се обадете в отдел „Пътуване“. Помолих от правния отдел да ви помогнат за всичко, което може да ви потрябва. Освен това ще уредя среща с отдел „Външни работи“ за инструктаж по въпросите на културните особености.
Боже мой. Само това не. Преди предишното ми пътуване до Йемен бях успял да се измъкна от четиричасовата лекция от Държавния департамент, но научих за нея от други момчета, които не бяха извадили такъв късмет.