— Шалом! Алейхем!
— Това е на иврит, Джон — каза Кейт.
— Звучи по същия начин.
Продължихме напред и третият джип изостана.
Стигнахме низината и продължихме по изровената пътека на север през рядко населен район с малки напоявани ниви и кафяви пасища, по които щъкаха дръгливи кози и търсеха нещо, което може да са пропуснали. Животът тук е труден. И кратък.
Тримата се разбъбрихме, защото да разговаряш за мисията може да означава, че си малко изнервен. А това не беше точно.
— Веднъж летях до Мариб от Сана — каза Бренър. — Преди година, преди нещата да почнат да се скапват. Някакви важни клечки от Капитолия искаха да разгледат руините и аз ръководех екипа, който се грижеше за сигурността.
— И какво?
— И настоятелно ги посъветвах да не идват тук — каза той. — За туристи ставаше… докато белгийците не изчезнаха миналото лято. Не можех обаче да гарантирам безопасността на конгресмените и екипите им.
— Да не искаш да кажеш, че си пропуснал възможността да се отървеш от някой конгресмен? — попитах сърдито.
Последва смях. Аз съм по-забавен от Пол Бренър.
Както и да е, стигнахме до шосето и Бренър последва Бък, който зави надясно — на изток към Мариб.
— Това трябва да е пътят Сана-Мариб — каза Бренър. — Онзи, който беше отбелязан на табелата в Сана.
Да. А аз си мислех, че в Сана не е безопасно. Точно в момента Сана ми приличаше на Женева.
Две думи за пътуването в страни от Третия свят — винаги има места, които са по-опасни и прецакани от онези, на които се намираш. В този случай обаче бяхме стигнали самия връх на местата, които не искаш да посещаваш.
Продължихме на изток към Мариб. С нетърпение очаквах студена бира и горещ душ в хотела, пък после нека ме отвличат.
61.
Когато приближихме Мариб, Бренър посъветва Кейт да се увие, а аз я уверих, че черният шал я прави да изглежда по-мистериозна и по-слаба. Влязохме в града, който бе разнебитен, но оживен — провинциална столица, както каза Бренър, и единственият търговски център в радиус от много километри.
Главната улица представляваше поредица магазинчета и сергии, правителствени сгради, няколко бензиностанции и нито една пивница. Но за да изглежда градът жив, всеки мъж носеше автомат. Забелязах също, че градът изобщо не ми изглежда стар.
— Това е Нови Мариб — обясни Бренър. — Старият град се намира на няколко километра оттук и е почти напълно изоставен.
— Защо?
— Египетските военновъздушни сили са го бомбардирали през шейсет и седма.
— Защо?
— По време на гражданските войни Мариб е бил център на роялистите, а египтяните са били на страната на републиканското правителство в Сана.
Тези хора влизаха във война по същия начин, по който хлапетата избират от кой отбор да играят футбол. А ние се забъркваме в Йемен. Защо? Изобщо не им е нужна помощта ни, за да се избиват помежду си.
Забелязах, че градът вони на изгорял дизел и тор, но долових и аромата на улични скари пред магазинчетата за храна и стомахът ми изръмжа. Май трябваше да изям оная консерва.
— Къде всъщност е инсталацията на „Хънт Ойл“? — попитах Бренър.
— На стотина километра североизточно оттук — отвърна той. — На самия ръб на Ар Руб ал Хали, Пустия район. През лятото температурите стигат до петдесет градуса.
— Защо петролът винаги се открива на най-лайняните места?
— Не знам. Знам обаче, че според геолозите находищата са огромни и продължават в Саудитска Арабия. Мислехме си, че можем да контролираме този петрол, защото Йемен е слаб. После обаче се появи Ал Кайда. Инсталацията е силно укрепена, но кладенците не могат да бъдат разширявани, докато не елиминираме заплахата от Ал Кайда.
— Ясно. А кой би се съгласил да работи на такова място?
— Американците са само десетина. Останалите са чуждестранни работници и йеменци. Както и наемници за охрана.
— Колко получават наемниците?
— Някъде около две хиляди седмично. Поне така чух.
— Скъпа, току-що намерих по-добра работа и за двама ни — казах на Кейт.
— Не забравяй да ми пращаш картички — отвърна г-жа Кори изпод шала си.
Продължихме да пълзим по прашната, задръстена с коли главна артерия.