— Къде е хотелът? — попитах Бренър.
— Непосредствено до града.
— В него ли спа?
— Не. Бях тук само за деня. Но го огледах заради важните клечки. Не е лош.
— Бира има ли?
— Не. Абсолютно е забранена в провинция Мариб.
Студената бира в главата ми се изпари като мираж. Мразя Йемен.
Бък зави надясно и ние го последвахме.
— Другите гости в „Билкис“ са чуждестранни доброволци, хора от петролната компания, а от време на време се появява някой американски шпионин и други съмнителни типове. — Бренър реши, че това е смешно, и добави: — Паспортите на пристигащите гости се пращат по факса на Бюрото за национална сигурност и Службата за политическа сигурност. Копия се продават и на Ал Кайда. Или може би ги получават безплатно, не знам.
— Сигурно е безплатно.
След няколкостотин метра градчето започна да оредява и отпред и отдясно видях дълга бяла стена с отворени порти, която според Бренър беше хотел „Билкис“.
Бък спря, преди да стигнем до портите и Бренър последва примера му.
Трябваше да скрием автоматите и с тази цел бяхме взели брезентовия чувал на Чет.
Двата джипа на бедуините пред нас продължиха нататък, а третият ни подмина, без да спира.
Бък и Замо бяха слезли и ние също слязохме, като оставихме автоматите в колата.
Замо носеше сак, достатъчно голям, за да събере освен неговата пушка и нашите четири М4.
Метна го на задната седалка, качи се в колата, събра оръжията и пълнителите и ги уви в нещо, което приличаше на бельото на Чет.
— Хареса ли ви пътуването? — поинтересува се Бък.
Защо винаги питаше подобни неща?
Никой не отговори, което бе достатъчно красноречиво.
— Регистрираме се, отиваме по стаите си и се срещаме във фоайето след… да кажем, половин час — инструктира ни Бък и ни увери: — Това е достатъчно време за един бърз душ.
Бък имаше нови паспорти за нас — същите имена и снимки, но с различни номера и със стандартната синя обложка, или иначе казано, не бяха дипломатически. Сега бяхме туристи.
— Къде отиде ескортът ни? — попитах аз.
— Не знам, но съм сигурен, че ще ги видим отново по-късно.
— Те ли ще ни отвличат?
— Да.
— Добре. — Не бих искал да ме отвличат непознати.
Замо приключи с увиването на хардуера в бельото на Чет и всички се качихме отново в колите.
Бък подкара към голямата двойна порта и влязохме.
В края на дългата алея се издигаше неочаквано голям измазан в бяло хотел, състоящ се от две триетажни крила, между които имаше едноетажна приемна. Градината бе аранжирана и напоявана. Беше почти потресаващо да видиш зеленина.
Бък спря пред вратата и ние спряхме зад него.
Слязохме. Появи се пиколо, което натовари багажа ни в количка и накрая взе сака, който, естествено, тежеше. Бък се престори, че знае само няколко думи на арабски, и каза нещо на прислужника, после се обърна към нас.
— Казах му да внимава, понеже вътре има скъпи камери и фотографско оборудване.
Да бе. Всъщност оптичните мерници могат да минат за фотографско оборудване, нали?
Както и да е, влязохме в голямото овално фоайе, което бе почти пусто.
— Хотелът е построен в края на седемдесетте за туристи и археолози, а фоайето е овално, за да прилича на храма Махрам Билкис — уведоми ни Бък.
Интересно. На кого му пука?
— Имаше много надежди за Йемен след гражданските войни и революциите от шейсетте и седемдесетте — продължи Бък. — Не се получи обаче — добави в случай, че не сме забелязали.
Рецепционистът беше целият в усмивки, сякаш бяхме първите му гости за тази година. Извадихме новите си, но износени паспорти и той ги подаде на някакъв друг тип, за да им направи ксерокопия за СПС, Бюрото за национална сигурност, хотела и отделно копие за Ал Кайда. Друг тип потърси резервациите ни в компютъра. В картите за регистрация попълнихме йеменския си адрес в „Шератон“ в Сана, където вероятно бяхме регистрирани всички. ЦРУ си знае работата и разполага с много пари, за да постигне подобни неща.
Тъй като от миналия август в Мариб нямаше убити или отвлечени, стаите струваха по петдесет долара на нощ. Забелязах, че сме направили резервации за четири нощи.
Рецепционистът, г-н Карим, попита на английски:
— Как мина пътуването ви от Сана?