— Нали и аз това казвам — отвърна Бренър.
Да де.
62.
Тръгнахме на юг по застлан, но рушащ се път и след десетина минути завихме по още по-лош, водещ към някакво възвишение, върху което се виждаха тъмните жилищни кули на Стари Мариб.
Спряхме до една порутена стена на края на града, слязохме и се огледахме. Имахме ясен изглед надолу по склона. Наоколо не се виждаше жива душа.
— Пол ще остане тук със Замо — каза Бък. — Джон, Кейт и аз ще влезем в града за около половин час, за да разгледаме.
— Бил съм в Южен Бронкс — казах му. — Ще остана.
— Аз пък искам да разгледам и искам да си с мен — заяви Кейт.
— Ако няма да ни отвличат на това място, защо сме тук? — попитах Бък.
— Защото трябва да ни видят.
— Тук няма жива душа, Бък.
— Наоколо има хора, които забелязват всичко и всеки на подобни места — обясни той. — Особено западняците. И всички имат мобилни телефони и номера, на които да се обадят.
Все едно говореше за провинциалното градче на Кейт в Минесота.
— Трябва да дадем на потенциалните похитители достатъчно време, за да разберат къде сме и да съберат хора за отвличането — обясни Бък. — Похищението ни трябва да изглежда истинско.
Тук определено се виждаше мисловната дейност на ЦРУ — умни хора, измислящи тъпи неща. Или пък Бък просто искаше да разгледа Стари Мариб.
— Не е ли необичайно, че не сме наели бедуини да ни охраняват? — попитах във връзка с това, че похищението ни трябваше да изглежда истинско. — Или полицаи от Бюрото за национална сигурност?
— Навремето човек можеше да дойде тук и сам — отвърна Бък. — Сега обаче е по-добре да не се прави така, макар че авантюристите — или незнаещите — все още идват без въоръжена охрана.
— Добре. А безпилотните самолети следят ли ни?
— Разбира се.
Представих си как Чет седи в микробуса си и ни наблюдава. Дали да му махна?
— Освен това ескортът ни е наблизо и можем да ги повикаме при нужда — добави Бък.
Или когато сме готови да ни отвлекат.
Замо сложи чувала със сериозното оръжие на капака на джипа си, а Бренър застана отзад, за да прикрива гърбовете ни.
Бък поведе и двамата с Кейт го последвахме в града със скритите си пистолети и открит фотоапарат.
Неасфалтираните улици на Стари Мариб изглеждаха пусти, но забелязах в прахта свежи кози барабонки и следи от хора.
Жилищните кирпичени кули се издигаха на височина до осем етажа, с изключение на онези, които се бяха срутили от възрастта или са били разрушени от египетските ВВС в Трийсет и деветата гражданска война или както там се казваше. Повече от половината град си беше заминал, но все още можеха да се видят оцелели основи, пълни с пясък и отломки.
— Преди тук е имало няколко хиляди души. Сега са останали само десетина семейства.
От това място те побиваха тръпки. Тъмните кирпичени постройки приличаха на многоетажни къщи, обитавани от духове. Цареше мъртвешка тишина, нарушавана от шантав вятър, който шепнеше по улиците и в черупките на сградите. Сред развалините и по улиците танцуваха малки прашни вихрушки. В ума ми натрапчиво се завъртя думата „постапокалиптичен“.
Искам да кажа, това място миришеше на смърт — също като стара пепел и гниещо… нещо.
Погледнах Кейт. Изглеждаше омагьосана, но и изпълнена с безпокойство.
— Отговори ми честно — каза ми Бък. — Не е ли интересно?
— Не.
Бък се изкиска. Прекарваше си великолепно. Посочи един огромен крайъгълен камък на една от кулите и заяви:
— Това е от някакъв савски храм. Виждате ли надписите?
Кейт прилежно отиде до Бък и разгледа каквото там имаше за разглеждане. Аз не откъсвах поглед от улицата.
Бък намери и квадратна каменна колона, вградена във входа на сградата.
— Това също е от времето на Савското царство. Може би е на три хиляди години.
— Какво пише? — попитах.
— Янки, вървете си у дома.
Смешно. Но идеята не беше лоша.
— Хълмът всъщност се състои от много пластове, образували се от продължителното обитаване на едно и също място — обясни Бък. — Някой ден археолозите ще го разкопаят чак до първото човешко селище на това място.
И ще намерят най-ранния деликатесен магазин на света.