Или: „Бедуини отмъкват наши момчета“.
Ясно де, всичко това е наужким. Част от хитроумен план на, ЦРУ.
А какво ще кажете за това? „Пантера пулверизирана от «Предатор» в перфектно планирано покушение“.
Яко, нали?
Първо обаче беше ред на приятелското похищение.
63.
Поехме на юг и минахме по тесен мост над някакъв канал. За първи път в Йемен виждах вода, която не тече от кран.
— Приятно е да видиш река — обади се Кейт.
— В Йемен няма реки — каза Бък. — Това е сезонна уади. По това време на годината обикновено е суха, но явно са отворили шлюзовете на язовира.
Че как. Пролетният кат трябва да се напоява.
— Старият язовир е бил построен преди повече от две хиляди години и благодарение на него е възникнала савската цивилизация. Стената се пробила през петстотин и седемдесета, годината на раждането на Мохамед, и мюсюлманите смятат това за поличба. Краят на езичеството и началото на нов свят — обясни Бък.
Точно така се чувствах и аз след рухването на първия ми брак.
— Новият водоем беше построен през осемдесетте, хиляда и четиристотин години след края на първия.
— Проблеми с приемствеността, а?
— Мостът не позволява да отбиеш от пътя — уведоми ни също така Бък.
Именно. Точно затова аз бих устроил похищението на такова място.
Както и да е, след десетина минути вече приближавахме археологическия обект Баран. Видях бял микробус, паркиран на черния път, както и син военен камион, вероятно на полицията от Бюрото за национална сигурност.
Бък спря зад камиона, а Бренър и Замо спряха зад нас.
Всички слязохме и се огледахме. Тук-там се виждаха закърнели дървета и финикови палми, както й няколко напоявани ниви, но като цяло теренът бе кафяв и прашен.
Бък също гледаше сухия пейзаж.
— Тръгне ли, пустинята няма спиране — каза той. — Язовирът и напоителните помпи водят обречена битка.
Също като нас. И по ирония на съдбата това се отнасяше и за джихадистите. Тук няма да има победители. С изключение на пустинята.
Слязохме от колите и буквално на минутата бяхме нападнати от жадни за бакшиш хлапета, после от продавачи на сувенири и от двама млади мъже, които казаха, че били екскурзоводи. Накрая цъфна и един полицай от БНС и ни предложи защита срещу двайсет долара. Сигурно беше роднина на капитан Дамадж.
Надявах се някъде наоколо да има банкомат.
Бък обаче влезе в ролята на банкомат и даде на офицера малко риали, после плати и на хлапетата да се разкарат. Бутна хубав бакшиш и на двамата екскурзоводи за това, че не правят нищо, като през цялото време говореше любезно на арабски. Бък беше добър американски дипломат. Даваше пари навсякъде и на всеки.
Полицаят ни гледаше така, сякаш инстинктът му казваше, че не сме безхаберни туристи, за каквито се представяме. Запитах се дали не е познал, че сме с бронежилетки, и ако е така, дали ще заключи, че имаме и пистолети? Или си мисли, че сме достатъчно тъпи, за да дойдем невъоръжени?
Полицаят каза нещо на Бък и той преведе:
— Казва, че полицаите скоро си тръгват и че не бива да се застояваме много.
Сякаш тези смешници можеха да ни помогнат по някакъв начин.
— Чудя се дали не са същите момчета, които са пазили и белгийците — казах високо.
Никой не отговори.
Както и да е, ченгето се разкара, но онези със сувенирите, общо шестима, още не си бяха получили парите и размахваха стоките си към нас — евтини джамбии, вероятно произведени в Китай, шивали, ставащи за всеки размер, сандали, също ставащи за всеки размер, както и пощенски картички.
Бък им даде четиристотин риала, взе няколко картички и най-накрая бяхме пуснати да приближим входа на руините.
Замо остана да ни охранява, както беше по план, а ние четиримата отидохме до каменна арка, която изглеждаше нова. Там седяха и дъвчеха четирима бедуини, които направо ни заклаха с входна такса около три долара на човек. Но пък нали именно бедуините контролират цялото движение и достъп по тези места.
Руините бяха на по-високо ниво от останалия терен. Изкачихме няколко каменни стъпала и пред нас се разкриха няколко акра разкопки и порутени стени около павиран двор. От другата му страна, на върха на стълбище, се издигаха високи правоъгълни колони. Някакви туристи стояха и слушаха екскурзовода си. Хубави руини. По-хубави от онези на Мариб, от които човек го побиват тръпки. Хайде да си тръгваме.