— Откъде да знаем дали тези са нашите… хора? — попита Кейт, която сигурно си мислеше, че всички бедуини изглеждат еднакво.
— Нашите бяха брадати и с бели роби — уверих я аз. — А момчетата в джиповете също са брадати и с бели роби.
Бък беше малко по-убедителен.
— Колите са на Муса и съм сигурен, че това са мъжете, които ни ескортираха снощи и днес.
— Обядвахме с тях — добавих аз.
И Муса все още работеше за нас. Нали така?
Автоматичният ми колт все още беше в джоба на елечето ми и свалих предпазителя.
По бреговете на потока няколко жени перяха, нагазили във водата момчета и мъже ловяха риба. Някои поглеждаха съм петте джипа на моста — два „Хайлукс“ и три „Ланд Крузър“ — и сигурно се досетиха, че става дума за отвличане на гости (случва се непрекъснато), така че се извърнаха.
На пътя се появи голям камион, който спря при моста, но не наду клаксона, както правят в Ню Йорк. Търпение, Абдул. Бедуините отвличат туристи. Отнема само няколко минути.
Задната врата на джипа пред нас се отвори и от колата слезе бедуин с калашник. Погледнах назад и видях друг бедуин да върви към колата на Бренър.
Познах мъжа, който идваше към нас — Ясир, който беше опипал джамбията ми. Той насочи към нас работния край на калашника си, докато отваряше задната врата. Пъхна се бързо до мен, затръшна вратата и облегна автомата на гърдите си. Дулото беше на педя от главата ми.
Нямаше какво да ни каже, но пък и нямаше много за казване.
Джипът пред нас потегли и Ясир каза на Бък: „Яла нимше“. Да тръгваме.
Минахме покрай спрелия камион и погледнах към шофьора, който буквално бе скрил лицето си с длани. Така де, не е видял нищо! Сигурно е трудно да си ченге по тия места.
Конвоят с похитители и похитени продължи на север към Мариб, но преди да стигнем хотел „Билкис“, водещата кола зави наляво по черен път, водещ на запад към хълмовете, и останалите я последвахме.
Пътникът ни като че ли се поотпусна и каза нещо на Бък, който отговори.
— Господин Ясир казва, че се радва да ни види отново — преведе Бък.
— Правил ли си го и преди? — попитах Ясир.
Засега всичко изглеждаше точно и не долавях нищо нередно или подозрително. Колтът беше в джоба ми, автоматът на коленете ми, бронежилетката си беше на място и антената ми беше вдигната.
Като стана дума за това, радиостанциите ни изпращяха.
— Тук Чистка пет — каза гласът на Замо. — Чувате ли ме?
— Чистка три, чувам те отлично — отговорих аз.
— Всичко наред ли е?
— Засега.
— Тук също. Обаче тая работа смърди — каза той.
Можеше да е и по-зле. Отвличането можеше и да е истинско. Или да стане истинско.
По черния път нямаше много трафик и по пръснатите ниви не се виждаха много хора, но забелязахме неколцина козари, накацали върху каменни огради — явно проявяваха интерес към вдигащия пушилка конвой от пет коли.
Бък побъбри с Ясир, който още изглеждаше малко нервен. Макар това да бе бедуинска територия, сигурно не искаше да се натресем на някой военен патрул или на полицията от Бюрото за национална сигурност, макар че вече им беше платено. Не ми се вярваше Ясир и приятелите му да се тревожат особено за Мухабарат, т.е. СПС, т.е. тайната полиция, която действаше предимно в градовете. Така или иначе имахме сделка с правителството, макар Ясир да не знаеше това, нито пък беше наясно каква е причината за сделката — защото американците щяха да видят сметката на шейха му, правейки услуга на президента Салех.
Другото нещо, занимаващо ума на Ясир, сигурно беше Ал Кайда. Но те занимаваха и моя ум. Напълно възможно бе някой вече да им е подшушнал за американците в хотел „Билкис“ и при руините и нищо чудно да бяха замислили свое похищение.
Но дори и да бяха наоколо, хората на Ал Кайда трябваше да отстъпят пред бедуините, които са по тези места от две хиляди години. Нали така?
Движехме се на югозапад. Виждах хълмовете отпред, което означаваше, че се връщаме в Крепостта на гарвана, както беше планът. Ако обаче бяхме тръгнали другаде, например към лагера на Ал Кайда, бях готов да съкратя пътуването.
— Никакви отклонения и никакви глупости от страна на Ясир — казах на Бък.
— Успокой се, моля те — отвърна Бък.