Чет беше взел една антена за сателитни телефони от микробуса и я бе закрепил на един от прозорците. Първата му работа беше да включи апарата си в един от жаковете на антената.
— Вече не ни трябва чисто небе, за да установяваме пряк контакт с контролната станция на самолетите.
Това беше добре.
— Нито пък с посолството, Лангли, Федерал Плаза, Вашингтон и всеки, който поиска да ни се обади — добави Чет.
Това вече смърдеше.
— Сателитната връзка понякога прекъсва, а има вероятност и да бъдем подслушани от СПС — предупреди ни той. — Дори Ал Кайда може да ни подслушва, ако разполага с необходимата техника. Затова ще използваме телефоните колкото се може по-малко. Сателитният радиосигнал от микробуса е много силен и зашифрован, така че връзката оттам е сигурна.
Иначе казано, това бе добре обмислена операция, но възможността за действие в тази обстановка бе силно ограничена. Чет обаче искаше всичко да проработи, да покаже, че ЦРУ е в състояние да нанася хирургически удари във враждебна територия, както демонстрираха така добре в началото на войната в Афганистан. Американските военни — и не само те — обаче искаха да видят американски кубинки на земята. Много американски кубинки. Установих, че в случая съм на страната на ЦРУ.
Е, след като видяхме новата сателитна антена, с какво можехме да се забавляваме? Може би да поиграем на стражари и апаши в шахтата за екскременти.
Тъкмо щях да предложа това, но Бък взе думата:
— Донесох малко списания, романи и кръстословици за убиване на времето.
— Случайно да има още коняк? — попитах Чет.
— Една бутилка за отпразнуване.
Ами да празнуваме тогава.
Всички седнахме по турски на килима — с изключение на Замо, който отново тръгна от прозорец на прозорец с пушката си и с бинокъл в ръка.
— Колко време ще е нужно на шейх Муса да се свърже с Ал Кайда? — попита Кейт.
— Ден или два — отвърна Чет. — Муса ще се престори, че не бърза, че обмисля възможностите си или че може би очаква да види дали Ал Кайда няма да се свърже с него и да се поинтересува дали случайно не знае нещо за отвлечени амрики. Всичко трябва да стане естествено и не е в наш интерес да се месим на Муса.
Да, но пък искаме Муса да си размърда задника.
— Пантерата може да е усетил жегата след атаката срещу „Хънт Ойл“ и има вероятност да е напуснал района — напомни ни също така Чет. — В такъв случай, когато Муса му предложи петимата отвлечени американци, Пантерата ще трябва да решава дали да се върне тук, или не, защото Муса няма да напусне земите си и да отиде при него с американските си пленници. Така че чакането може да се окаже дълго. Но съм уверен, че по един или друг начин Булус ибн ал Дервиш ще се озове в обектива на камерата на някой „Предатор“.
Може би. Проблемът обаче беше дългото висене.
— Колко време ще чакаме? — попитах.
— Колкото е необходимо.
Мътните да го вземат.
— А какво правим, когато рибата тон свърши? Стига, Чет. Какъв е максималният срок да седим тук и да решаваме кръстословици?
Чет се замисли за момент.
— Предлагам да му дадем две седмици. След това може да имаме проблеми със сигурността.
Да не говорим за проблемите с душевното здраве. Така де, две седмици в тъмница? Можеш да пипнеш някоя болест. Я по-добре да извикаме и Клеър.
— Решението не се взема единствено от нас — уведоми ни Чет. — Трябва да се консултирам ежедневно с Лангли. Ще импровизираме.
— Трябва да поддържаме контакт и с шейх Муса — напомних му. — Той е човекът, който има връзки с Ал Кайда.
— Няма да се обаждаме на Муса — отвърна Чет. — Той ще се обажда на нас.
— Арабите като цяло и бедуините в частност имат различно усещане на времето в сравнение с нас, западняците — уведоми ни Бък. — Те са в състояние да преговарят и по най-прост въпрос месеци наред. Нямат закъде да бързат.
Думите на Чет обаче бяха по-окуражаващи.
— С половината си американска глава Пантерата вероятно ще стигне до бързо решение — каза той. — Той е нетърпелив. И гладен.
— Аз също.
Значи се очертаваше дълго чакане. Или кратко. И най-добрият капан в крайна сметка зависи от онзи, когото се опитваш да заловиш в него.