67.
Покрай липсата на електричество (с изключение на микробуса) нямаше какво толкова да се прави след залез-слънце. Освен това никога вече няма да смятам течащата топла вода за даденост. Нито стола или студената бира.
Не искам да кажа, че съм някакъв мекушав женчо. Аз съм градски боец. Да си градски е хубаво. Идва от град. А в градовете има електричество. Нали така?
Пък и можеше да е по-лошо. Можеше да е истинско отвличане. И сега да чакам да ми отрежат главата.
Както и да е, всички бяхме капнали, така че нямаше проблем да се проснем рано-рано в сламата. Разбрахме се да пазим на две смени по три часа — първо Бренър и Замо, после аз и Кейт, накрая Бък и Чет. Така щяхме да изкараме до сутринта. И трябва да посоча, че Пол Бренър осъществяваше желанието си да спи с Кейт — макар че сигурно не точно по начина, по който си го представяше.
С Чет не се върнахме към разговора ни тази вечер, което пък и не беше възможно в компанията на останалите. Все пак Чет успя да издебне удобен момент при шахтата за екскременти и ми каза:
— Съобщих за тревогите ти. — И добави: — Нямаше отговор.
Дрън-дрън.
— Разговарях с Чет за Тед Наш — казах на Кейт по време на смяната ни, докато се взирахме през прозореца в черната нощ.
Тя не отговори няколко секунди, после ми напомни:
— Аз щях да го направя.
— Справих се по по-различен начин, отколкото би го направила ти.
— Тоест?
— Тоест споделих с него подозрението си, че с теб бяхме поканени да дойдем в Йемен, за да може ЦРУ да се разплати с нас. Заради това, че видя сметката на Тед Наш.
Тя помълча известно време.
— Не е задължително да споделям подозрението ти. Просто е прекалено… безумно.
— Мислиш ли? Виж, не става дума само за това, че ликвидира Тед и че беше оправдана напълно. А и заради това, че двамата прецакахме плана на ЦРУ да пусне бомбата на исляма. А това си беше сериозно начинание. И ние знаем за него.
— Но си мълчим — като част от сделката.
— Да. Но това не е достатъчно добре за разтревожените типове в Лангли. По-добре е да сме мъртви.
Тя не отговори.
— И точно затова сме тук.
Тя отново не отговори, а ме попита:
— Какво друго каза на Чет?
— Ами, казах му, че ако с теб се случи нещо или ако дори си помисля, че ти кроят нещо, ще му пръсна тиквата.
— Не е трябвало да го казваш.
— Добре. Ще му кажа, че спокойно може да ни убие.
— Имам предвид, Джон, че може и да грешиш за всичко това.
— Ако греша — сгрешил съм, и никой няма да пострада.
— Не можеш да заплашиш живота на някого, без той да пострада. Особено ако въпросният човек не е направил нищо лошо. Или не знае нищо.
— Ясно. Но Чет го прие добре. След като се върнахме от микробуса дори беше любезен с мен. Не забеляза ли?
— Може да си толкова луд, колкото е и той.
— По-луд съм, бъди сигурна. Между другото, ти каза да се оглеждаме за тройна игра — напомних й.
Тя не отговори.
— Какво имаме в името? — продължих аз. — Защо това нещо се нарича „Чистка“? Защо двамата с теб сме тук?
— Добре. Схващам. Но… какво каза той?
— Нито потвърди, нито отрече подозренията ми. Всъщност каза, че разбира как мога да стигна до такова погрешно и параноично заключение и че е напълно възможно и да съм прав, но той няма нищо общо с това и че предположенията ми са неверни. Разбираш ли?
— Не.
— Май трябваше да си там. С две думи, извадих котката от торбата и Чет пусна шифрограма на своите хора в Лангли. Или направо е разговарял с тях. Така че си мисля, че сега имаме под петдесет процента шанс да станем жертви на приятелски огън или да бъдем затрити от Муса или Ал Кайда.
— В този бизнес миналото често се връща, за да те преследва.
Нищо не ме преследва. Проблемът ми настъпва тогава, когато миналото се връща да те убие. Като историята с Лъва. Като Тед Наш. Този бизнес е цикъл на вендета, който се повтаря безкрайно. Някой ден, може би когато остарея и се заседя прекалено много в люлеещия се стол, някой от миналото ще се добере до мен. Но не и днес. Не и тази седмица.
— Беше самозащита — казах аз, за да накарам Кейт да се почувства по-добре. — Ти спаси живота ни. Така че не го преживявай отново.