Денят мина, бедуините се отзоваваха на зова за молитви и на телефонните си повиквания. Обикаляхме двора и изследвахме всички етажи на шестетажната кула, които бяха абсолютно еднакви, с изключение на открития мафраж с арките. Хубава гледка. За малко разнообразие се изпиках от мафража в шахтата за екскременти — шест етажа до партера с високата купчина лайна. Най-дългото пикаене в живота ми. Другият паметен момент от деня ми бе зареждането на средствата за комуникация в микробуса. Завладяващо е да гледаш как стрелката на индикатора пълзи нагоре.
Между другото, бедуините нито за миг не изглеждаха отегчени. Имаха неизчерпаем капацитет да седят и да дрънкат. А когато не говореха помежду си, говореха по мобилните си телефони. През целия ден правеха чай, молеха се и спяха, когато им се спеше. Практикуваха някакво ритуално измиване във връзка с молитвите, но то изглеждаше по-скоро символично, отколкото сериозно търкане.
От време на време някой от тях се качваше на някоя каменна платформа и надничаше навън, но като че ли не приемаха охраната твърде на сериозно. Може би защото не вземаха на сериозно йеменската армия. И все още не разбираха новите момчета в квартала — Ал Кайда.
Освен това не мисля, че бедуините наистина разбираха, че безпилотните самолети ни наблюдават и че можем да виждаме на мониторите в микробуса онова, което машините виждаха от три километра височина.
Попитах Чет за това.
— Ако им покажа мониторите, ще разберат способностите, но не и технологията — каза той. — Също като с мобилните им телефони. Наясно са, че не е магия, но колкото по-малко знаят, толкова по-добре.
Правилно. Сигурен бях обаче, че шейх Муса е малко по-наясно с безпилотните самолети и ракетите им. Знаеше, че не иска да се появява на монитора с кръстче между очите.
Както и да е, сигурно можех да гледам на бедуините поетично и романтично като повечето западняци, но в действителност те бяха само едни прости, открити и не особено стимулирани хора, които се радваха на дребни удоволствия като чашата чай. И осемте момчета в двора бяха щастливи да си седят тук и да не се трепят да тичат сред камили или кози, или пък да се мъчат да изкарат залъка си по мъртвите ниви.
Както каза Чет, имаха си Корана за четене (ако можеха да четат), оръжия и вяра. Както и малко кат, за да убиват времето и да си оправят настроението.
Като стана дума за това, Чет се уединяваше три пъти дневно на мафража и винаги се връщаше с усмивка на лице. Представих си как се спъва и пада в дупката за екскременти, за да се приземи в купчината лайна. Като едното нищо можеше и да се случи.
И за да сменя напълно темата: да си легнеш с жена не е кой знае какво, но да не си легнеш е много сериозно нещо. Капиш? Достатъчно за това.
Вечерта дойде и вечеряхме на открито с бедуините, за разнообразие. Овес, каша, коза, тавва, чай и риба тон. Консервирани плодове за десерт. Бедуините харесваха сладките консервирани плодове и унищожиха по-голямата част от запасите ни.
На Кейт й беше позволено да се присъедини към нас, ако е облечена с балто и хиджаб и стои настрана. На мен ми звучеше разумно, но тя не се съгласи. Бък обаче я прикани да вечеря с нас, макар и настрана.
— Това е голямо скъсване с обичая — обясни той. — Трябва да се възползваме от възможността да прехвърлим мост над пропастта между културите ни.
Съгласих се и добавих:
— Десетина метра разстояние ще е достатъчно.
Кейт неохотно се съгласи и се радвах, че е с нас на вечеря.
Както и да е, ранно лягане, три часа на пост, неспокоен сън и изгрев. Никога преди не бях обръщал внимание на изгревите. Сега разбирах защо древните хора са почитали слънцето. Слънцето е живот. Нощта е смърт.
— Как я караш? — попита ме Кейт на третия или четвъртия ден, докато препрочитах етикета на една зеленчукова консерва.
— Вече дадох имена на всички гарвани — отвърнах аз. — А ти как я караш?
— Добре. Физически съм идеално. Но май започвам да развивам стокхолмски синдром. — Тя се усмихна. — Започвам да се идентифицирам с бедуините.
— Чудесни момчета са — съгласих се аз. — Макар никога да не са виждали лицето ти, знаеха, че от теб ще стане чудесна компания за вечеря.
Тя отново се усмихна.
— Окуражаващо е да открия, че все още си оставаш задник.
— Благодаря. — Всъщност знаех, че Кейт ще ме оцени по-пълно в тази мъжка страна.