Набеел и Ясир като че ли се поукротиха и продължиха да дърдорят.
Междувременно забелязах, че останалите четирима типове от Ал Кайда ни поглеждат, сякаш се опитват да определят дали сме истински, или отвлечени гости.
Делегацията на Ал Кайда оглеждаше и голямото помещение и хвърляше погледи към прозорците, за да разберат къде се намират. В Крепостта на гарвана? Или в някоя друга кула из хълмовете?
Голямата подсказка беше прозорецът зад тях, който гледаше към двора и най-вече към рибния микробус. Хей, Абдул, какво прави там онова чудо?
Тримата други бедуини се бяха наредили непосредствено зад типовете от Ал Кайда, за да ги държат в буквалния смисъл в строя, с глави и очи напред. Един от задниците обаче се опита да надзърне през рамо и с изненада и задоволство видях как стоящият зад него бедуин го фрасна с цевта на калашника си по главата. „Казах никакво надзъртане, задник. Опитай отново и ще ти размажа мозъка по пода“. Само така. Това е вашето шоу и вашият форт, момчета.
По-важното бе, че си личеше, че между двете групи няма никакви симпатии. Бедуините владееха тези места от две хиляди години; Ал Кайда се толерираше дотолкова, доколкото разбираше чии земи са това. Набеел обаче беше прекарал известно време в Амрика и беше забравил добрите обноски. Интересно, че именно Бък трябваше да напомня на Ясир, че Ал Кайда не е тарторът тук. Засега.
Но да се върнем към бизнеса.
— Какво прави тук? — извика ми Набеел. — Защо тук?
Отговори Бък — нали той трябваше да говори, а аз да стрелям.
— Ние сме служители от посолството и дойдохме да разгледаме руините.
— Лъже! — извика Набеел, както и се очакваше. — Защо отива Аден?
— По дипломатическа работа.
— Лъже! Как дошли Мариб?
— С кола.
— Казва в хотел, че идва от Сана.
— Знаеш, че дойдохме от Аден.
Набеел май осъзна, че английският му е доста ограничен, за да научи нещо съществено, така че се възползва от знанията на Бък по арабски и продължи да разпитва на този език. Чух думите ал Нумаир, Ал Кайда, Амрика, Сана, Аден и Мариб, дори и думата Гумдан.
Явно Набеел подозираше, че сме дошли тук да търсим ал Нумаир. И отговорът бе — че защо друго да идваме тук, малоумнико? Бък обаче нямаше намерение да издава каквото и да било. Естествено, не разбирах какво казва, но вярвах, че старият воин от Студената война ще се придържа към историята, колкото и малко вероятна да изглеждаше.
Освен това бях сигурен, че Набеел и другарите му, както и шефът му ал Нумаир, са адски бесни заради ракетната атака, убила приятелчетата им. Да не говорим за наританите им задници при инсталацията на „Хънт Ойл“. Ясно беше, че момчетата от Ал Кайда не са в добро настроение. Всъщност май горяха от желание да ни убият. Но първо трябваше да ни купят.
Набеел, несъмнено по заръка на шефа си, се опитваше да определи дали петимата амрики знаят или подозират, че Пантерата е в Мариб — и може би се опитваше да реши дали това не е някакъв капан, заложен от амриките с помощта на шейх Муса. И това беше истинският проблем. Набеел обаче нямаше да получи тази информация от амриките, освен ако не станехме пленници на Ал Кайда — а ние не бяхме такива. Засега.
Не е лесно да разпитваш чужди пленници, както лично се убедих при предишното ми идване тук, а също и неотдавна в затвора Гумдан. На Набеел като че ли му писна от отговорите на Бък, така че сложи край на разговора и каза нещо на Ясир.
— Сега Набеел иска да види с какво сме били въоръжени, когато са ни отвлекли.
Това беше знак да кажа: „Вади!“ и да им покажем оръжията си. Но може би беше по-добре да видя как Ясир ще се справи със ситуацията.
Ясир и Набеел като че ли отново започнаха да се разгорещяват и Бък се възползва от виковете им, за да ни обясни положението.
— Ясир отказва да им покаже каквото и да било, освен нас. — И добави: — Познатият на Джон от Ню Йорк май надушва нещо гнило.
Е, това можеше да се очаква. В Ал Кайда не са съвсем идиоти. Искаше ми се Чет да беше тук, за да види и чуе всичко това. Можеше и да научи нещо — например колко непредсказуеми са хората.