Както и да е, ако Чет Морган не идваше при нас, ние трябваше да отидем при Чет Морган.
— Да излезем да подишаме чист въздух — предложих аз.
Сложихме си обувките и бронежилетките, взехме си автоматите, които носехме винаги, когато слизахме в двора. Този път обаче взехме и резервни пълнители. Ситуацията се беше променила и не мисля, че напълно разбирахме как точно или какво си мислят сега бедуините. Замо остана в кулата да покрива двора с пушката си.
Бък щеше да говори с Ясир, а всички ние щяхме да говорим с мозъка на операция „Чистка“ Чет, след което щяхме да решим какъв да е следващият ни ход. Аз обаче вече знаех какво ще каже Чет. Да чакаме. И че следващият ход е на Пантерата.
70.
Бък, Кейт, Бренър и моя милост влязохме в микробуса.
Чет седеше при конзолата и наблюдаваше трите джипа на мониторите. Погледна ни през рамо и попита:
— Как мина?
— Не много добре — отвърна Бък.
Чет избута назад стола си и го завъртя.
— Защо?
— Мисля, че подозират нещо — обясни Бък.
— Разбира се, че подозират — отвърна Чет. — Не са глупаци.
— Самият ти каза, че са глупаци — напомних му.
— Да. Но освен това са коварни и параноични. Ако Пантерата нямаше интерес да ви пипне, нямаше дори да изпрати тази делегация — увери ни той. — Човек не си прави уговорка да огледа кола, която няма намерение да купува.
Така си е. Но понякога отиваш да огледаш кола, която искаш да откраднеш.
Както и да е, Бък набързо разказа на Чет какво се бе случило. Чет го изслуша внимателно и отново ни увери:
— Ал Кайда просто действа прилежно. Трябва да защитават Пантерата и винаги действат с предположението, че е възможна двойна игра. Това е Близкият изток — напомни ни той.
Така си беше. Определено не се намирахме в Канзас.
— Значи познаваш онзи тип Набеел? — попита ме Чет.
— Той ме познава отпреди аз да се запозная с него. — Обясних за изтичането на информация от йеменското консулство в Ню Йорк. — Държавният департамент трябва да обяви персонала на цялото консулство за персона нон грата.
— Изтичането на информация може да е станало от Външното министерство в Сана — каза Бък, г-н Разузнавачът на Държавния департамент. — Харесваме персонала на консулството в Ню Йорк. Те продават информация и на нас.
Естествено. Това е игра. Двойно трупане на долари.
Имаше и по-важни теми от тази, че бях бесен, че съм черпил Набеел с кравай в Ню Йорк и съм му позволил да ме направи на глупак, така че казах:
— Мисля, че онези от Ал Кайда разбраха къде са ги докарали.
Чет като че ли отново не се впечатли особено и попита риторично:
— И какво ще направят?
Въпросът обаче не беше риторичен.
— Някоя нощ ще пратят сто джихадисти към Крепостта на гарвана и ще избият всички тук — отвърнах аз.
— Това ще означава война с шейх Муса, а те не искат да се въвличат в подобно нещо — отвърна Чет.
Бък се съгласи и обясни:
— Защитават ни не тези стени и оръжията. А гневът на всички бедуински племена.
— Както и безпилотните самолети — добави Чет.
— Добре — отстъпих аз. — Но нямаше да е зле да имахме още десетина-двайсет бедуини.
— Последното, което ни трябва, са още въоръжени бедуини — каза Чет на мен и на всички останали. — Ако нещата тръгнат зле или бедуините се обърнат срещу нас, можем да се справим с тези осемте. Но не и с повече.
— Шейх Муса е наш верен съюзник — напомних му.
— Така е — съгласи се Чет. — Но съюзите се променят. Всичко, което казах в Аден за шейх Муса, си остава вярно. За съжаление обаче бедуините имат навика често да променят решенията си.
Това имаше ли го на брифинга в Аден?
— В живота на бедуините номади няма константи — каза Бък, г-н арабистът. — Дори пустинята, през която пътуват, се променя. Единствената им константа е племето и те винаги правят онова, което е най-добро за оцеляването на племето. За щастие в момента най-доброто за племето на шейх Муса е съюз с американците. И е много важно той да продължи да смята така.
Докато не забием „Хелфайър“ в златния му шивал.