— Освен това знаем, че нито „Шератон“ в Аден, нито посолството в Сана са атакувани — добави Бък. — Аз, колегите ми от посолството и колегите на Чет смятаме, че Пантерата е спрял атаките, докато не вземе решението си.
Добра новина за всички в Аден и Сана, с изключение на хората като капитан Мак, които с нетърпение чакаха да се сбият с някого.
— Тези атаки могат да завършат с катастрофа за Ал Кайда — добави Чет. — И са признак за отчаянието или безразсъдството на Пантерата. Той обаче сега вижда по-лесен начин да отбележи точка.
— И знае, че все още може да заповяда атаките, след като се споразумее с Муса — продължи Бък. — Но, разбира се, той ще е мъртъв, ако се появи на срещата, и смятаме, ле наследникът му най-вероятно ще отмени нападенията.
Е, не веднага. А някой ден.
Помислих си, че срещата на мафража е приключила, но Бък беше оставил най-доброто за накрая, както бе направил и при руините.
— Ясир ми даде запечатан плик, който му е дал Набеел — каза той и извади от джоба си дълъг бял плик.
Видях емблемата на хотел „Билкис“. Да не би да беше сметката ни?
— Набеел казал, че пликът е за детектив Кори, но аз си позволих да го отворя. Можеше да има антракс или бомба — Обясни Бък.
Дали да му благодаря, че е рискувал живота си, за да отвори пощата ми?
Бък извади от плика тесте снимки и ги подаде на Чет.
— Предупреждавам ви, някои не са приятни за гледане.
Чет погледна първата снимка и ми я подаде. Беше групова, пред колоните в руините, на Билкис. Най-вероятно това бяха белгийските туристи — две възрастни двойки, две по-млади двойки и красиво момиче, може би на шестнайсет или седемнайсет. Всички се усмихваха към обектива. В центъра на групата стоеше висок брадат бедуин с роба, шивал и джамбия. И също се усмихваше. Какво ли караше този убиец да се усмихва?
Пуснах снимката на Кейт, докато Чет ми подаваше втората. На нея момичето стоеше до бедуина — Булус ибн ал Дервиш, Пантерата — и двамата се усмихваха, макар да не се бяха прегърнали. Пуснах снимката на Кейт.
— Копеле мръсно — рече тя.
Следващите няколко снимки бяха на другите двойки и мъжа, когото смятаха за бедуин.
Естествено, знаех какво предстои, но въпреки това ми беше трудно да смеля веднага следващата снимка. Накрая разпознах една от по-възрастните жени. Лежеше на кафявите камъни. Гърлото й беше прерязано от ухо до ухо, а около главата й имаше локва кръв.
Зяпнах снимката. Очите на жената бяха отворени, а на лицето й бе изписан ужас. Като нищо можеше и да е била жива, докато са я снимали.
— Какво има? — попита Кейт.
Дадох й снимката и тя впери поглед в нея.
— О, Господи… О…
Бренър взе снимката от ръцете й, погледна я и каза:
— Гадост.
— Искате ли да видите останалите? — попита Бък.
Чет взе снимките от ръката му, прехвърли ги бързо и ми ги даде.
Аз също ги прегледах бързо. Едни и същи снимки и на деветимата белгийци, мъртви и със завързани отзад ръце. Около тях имаше мъже, облечени като бедуини, но всъщност бяха джихадисти на Ал Кайда.
На една снимка видях мъж в долния край на стълбите, вероятно бутнат или опитал се да избяга. Друга беше на млад мъж, приличащ на арабин — вероятно екскурзоводът, който бе направил груповата снимка с белгийците и високия бедуин, който не се бе оказал бедуин.
Последната снимка беше на момичето. Очите му бяха широко отворени, а полуразтворените му устни изглеждаха много тъмни на фона на бялата, останала без кръв кожа.
Подадох снимките на Кейт и тя ги даде на Бренър, без да ги поглежда.
Замо беше дошъл да види какво става и Бренър му подаде тестето.
Замо метна карабината си на гръб, прегледа снимките и ги върна на Бренър без коментар, след което отиде под една арка и се загледа навън.
— Ясно е, че можем да идентифицираме мъжа, облечен като бедуин — каза Бък. — Към снимките нямаше никаква бележка, но намерих това…
Подаде ми визитка. Моя визитка, същата, която бях дал на Набеел в „Бенс Кашер Дели“ преди милион години. На гърба видях написано със собствената ми ръка „Набеел ал Самад, среща с дет. Кори“. И някой, явно г-н ал Самад, беше дорисувал усмихнато лице. Добра културна интеграция, Набеел. Задник мръсен.
Дадох визитката на Кейт и тя я погледна и попита, без да се обръща към някого конкретно: