Той не отговори директно, а каза:
— Мисля, че двамата с Чет вече сте обсъдили това.
— Правилно. И той ме увери, че няма проблем.
— Значи няма проблем.
— Камък ми падна от сърцето.
— Добре. Нещо друго да те тормози?
— Да. Искам да стана главатар.
Бък се ухили насила.
— Пантерата е един вид главатар, но никога не може да стане шейх. Ти също.
— И на главатар съм съгласен.
— Добре. Имам цикъл лекции за това.
Усмихнах се. Лесно е да харесваш Бък. Но не и да му се довериш.
През отворения прозорец лъхна миризма на вечеря.
— Мирише ми на италианска наденица на празника на Сан Дженаро в Малка Италия.
— Козе.
— Пак ли?
Всъщност нямах нужда да се отзовавам на позивите на природата, но Бък трябваше да проведе разговора си насаме, така че слязох в двора, където на шиш се печеше току-що заклана цяла коза. Добре. Мразя кози остатъци.
Бък се присъедини към нас мъничко по-късно, а Кейт каза, че ще вечеря в микробуса и ще наблюдава електрониката. Мисля, че се чувстваше неудобно на ергенска вечеря. Освен това генераторът в микробуса захранваше малък климатик, така че Кейт затвори вратата след себе с думите: „С това балто е много горещо. Наслаждавайте се на свежия въздух, господа“.
Точно така. Дузина вмирисани типове и печена коза. Какво друго да искаш от живота?
След простата, но просто ужасна вечеря се присъединихме към Кейт в микробуса и погледахме телевизия — Канал 1 показваше повторение на инфрачервената нощна картина на Крепостта на гарвана, а Канал 2 показваше пряко интересуващия ни район или иначе казано — широка панорама на платото и околните низини. Там като че ли не се движеше нищо, ако не броим едно намаляващо стадо кози.
Чет заяви, че смята да спи в микробуса (който можеше да се заключва отвътре), за да е близо до екраните и в случай, че получи обаждане от пилотите, които щяха да останат будни през цялата нощ. Идеята изглеждаше добра. Лек сън, Чет.
Останалите се качихме на дивана и съставихме график на постовете — Кейт и аз поехме първа смяна, Бък и Бренър втора, а Замо трябваше да изкара трета смяна сам.
— Ще бъда честна с теб, Джон — каза ми Кейт по време на поста ни. — Онези мъже от Ал Кайда и снимките ме потресоха.
— Точно това е целта им. Но също така би трябвало да си разярена.
— Разярена съм… но… искам това да свърши.
— Всъщност можеш да си тръгнеш — казах й. — Като се замислиш, вече няма нужда от нас тук. Ал Кайда видяха стръвта и повече няма да ни срещнат. Следващото, което ще видят Пантерата и хората му, ще е шейх Муса и ракетите „Хелфайър“.
Кейт се замисли и кимна, но каза:
— Не отивам никъде без теб, а тъй като знам, че ще останеш, значи оставам и аз. — Погледна ме. — Трябва да видим всичко това до самия край.
Всъщност не беше задължително, но трябваше.
— Ако размислиш, със сигурност ще можем да те откараме до пистата на Мариб и оттам до летището в Сана или обратно в посолството — казах й аз.
— Темата е приключена.
— Добре. — Разделихме се и се загледахме през различни прозорци — аз на северозапад, а Кейт на югоизток.
Така си беше. Наистина вече можехме да се махнем. Между другото, същото се отнасяше за Бък, Бренър и Замо. Само Чет трябваше да остане, за да насочва самолетите и ракетите. И ако всичко минеше добре, после можеше да отиде сам да събере парчета от боклука. А дори това не беше абсолютно задължително за успеха на мисията.
Но, подобно на останалите, не можех да оставя Чет самичък тук. Така де, като махнем различията и егото си, ние си бяхме екип. Нали? Бяхме изминали дълъг път и всички искахме да сме тук, за да видим края. Освен това исках да видя какво е намислил Чет.
И ако трябва да съм честен, всички искахме да видим разкъсаните трупове на Пантерата и джихадистите му, да усетим миризмата на изгоряло месо и кост, да видим как с дистанционното управление сме постигнали онова, което бихме желали да направим лично и отблизо. И подобно на воините откак свят светува, искахме да отнесем доказателства за победата си в лагера — или в нашия случай, в лабораторията. Начинът на водене на война отдавна се е променил, но сърцето на воина си остава все същото. Примитивно.
73.
На следващия ден не получихме вест от шейх Муса за Ал Кайда и започнах да си мисля, че не струваме сто хиляди долара, което бе тежък удар по егото ми.