— Бедуините няма да останат дълго тук, ние също — увери ни Бък. — До успеха на мисията остават два часа и може би един час след това вече ще сме в самолета.
Да, и нямаше да е зле да вземем шейх Муса с нас. Очакваха го сериозни пари, а аз знаех един деликатесен магазин в Бруклин, който се продаваше. Пък и йеменското правителство щеше да се зарадва, все едно че е мъртъв. В реалния живот обаче щастливият край рядко е толкова добре нагласен.
Хрумна ми също, че онова, което движи Пантерата — омразата, желанието за отмъщение и прекалено многото отчайващи поражения, — е същото, което движи и Чет. А това са точно нещата, които замъгляват способността ти да преценяваш правилно.
Но за да съм по-позитивен (като Бък и Чет) и може би не толкова циничен както обикновено, възможно беше да виждаме онова, което щяхме да получим — мъртва пантера, загърбила инстинктите си и нахвърлила се върху месото.
— Какво си мислиш, Джон? — попита Бък, който явно не обичаше да ме вижда замислен.
— Нищо особено — отвърнах. — Какво прави Чет в микробуса?
— Координира всички аспекти на изненадващото убийство от въздуха — отвърна Бък. — Още два безпилотни самолета заемат позиции над колибата на козаря. Ще са готови за срещата. Два самолета остават тук, над и около Крепостта на гарвана. Ще ни прикриват, докато пътуваме с хората на Муса до мястото на срещата, а после и кацането и излитането на самолета.
— Ясно. У кого са торбите и латексовите ръкавици?
— У Чет.
— Ако главата на Пантерата се запази цяла, мога ли да си я отнеса у дома?
— Интересуваме се предимно от пръсти за отпечатъци и ДНК проби — отвърна малко недоволно Бък.
— Ясно. — Обичам от време на време да не съм съвсем нормален и казах: — Надявам се онова лайно Набеел също да е там. Искам ташаците му в пликче.
— Джон, спри — не издържа Кейт.
— Извинявай. Превъзбуден съм.
Бренър, който беше виждал що е война лично и който може би лично бе вземал глава или ухо като трофей, премълча. Войната е ад, дами и господа, и никакви евфемизми не могат да променят естеството й. Убий ги, преди те да те убият, а после празнувай.
— Ще оставя Замо да ни прикрива от мафража, а ние ще идем при Чет в микробуса — каза Бренър.
— Чет има нужда да остане сам за около час — каза Бък. — Това, което става сега, е строго секретно. Той разговаря с хора във Вашингтон по радиото и получава необходимите разрешения за действие.
Кейт зададе очевидния въпрос:
— Какво толкова казва, че не бива да го чуем?
— В общи линии всичко — отвърна Бък. — Всичко е устно, така че няма никакви протоколи и записи. Не може да има и свидетели на онова, което казва или чува. Чет говори по кодиран телефон, така че имената на хората във Вашингтон са открити, а не бива да ги чуваме — всъщност не бива да чуваме нищо.
Почти чувах Чет. „Хей, Дик, здрасти, Ралф, Чет се обажда. Е, готови сме да изпарим малко шибани джихадисти и да подпалим предателския задник на Пантерата с няколко свръхсекретни ракети «Хелфайър». Още ли нямате нищо против? Някакви проблеми от ваша страна?“
Абсолютно нормално. Защо тогава обаче Чет трябваше да е сам и никой да не го чува?
Имахме малко време за убиване, преди да ни бъде позволено да се качим в микробуса и да гледаме оформянето на драмата — пристигането на шейх Муса и веселите бедуини при колибата на козаря, пристигането на Пантерата и свитата му, целувката на смъртта, чаеното парти на килима и накрая шейхът влиза в колибата под някакъв претекст. А къде щяха да са хората му? Да се надяваме, не много близо до Пантерата и неговите хора, които щяха да бъдат ударени от четири насочвани с лазер ракети с по десет килограма експлозив всяка. Може би на всички бедуини щеше да им се наложи да се извинят и да идат да пикаят групово.
Детективите имат един стар принцип — никога не пропускай да забележиш очевидното.
А очевидното за мен бе, че на тази среща шейх Муса и хората му, заедно с Пантерата и неговите хора, щяха да бъдат застигнати от една и съща участ. Така че явно А отборът нямаше да пътува към кланицата, където някои от въпросните хора — бедуини и от Ал Кайда — можеха все още да са живи и здравата вбесени.
Ако очевидното бе вярно, тогава как ние, американците, щяхме да се измъкнем от Крепостта на гарвана с тринайсетте бедуини, които скоро щяха да научат от оцелелите какво се е случило с техния шейх и приятелчетата им? Нали така?