— Мислех си за това в Аден.
И тогава щеше да е отличен момент да повдигнеш въпроса, Пол.
— Но — продължи Бренър и ни погледна — не мисля, че някой от нас смята да си тръгне.
— Така е — съгласих се аз. — Не искаме, но за протокола трябва да признаем, че останахме повече, отколкото е необходимо, независимо какво ще се случи през следващите няколко часа. Че сме останали, за да видим как ще приключи това.
Никой нямаше какво да добави, освен може би: „Храбро, но тъпо“.
И тъй, срещата на мафража беше разпусната, може би за последен път. С Кейт и Бренър слязохме в дивана и оставихме Замо да медитира върху абстрактната идея, че шахтите за екскременти водят нагоре и надолу, но че и в двата случая нагазваш здраво в лайната.
Всичко това ни даваше много материал за размисъл, но в основата на всичко бе мисията — да убием Пантерата. И едва след това да се безпокоим как да се измъкнем живи.
75.
Време беше да се присъединим към Чет и Бък в рибния микробус на Мойсей, така че слязохме на двора.
Залязващото слънце хвърляше сянка покрай западната стена и тринайсетимата бедуини седяха или клечаха там, пиеха билков чай и бъбреха. На земята между тях имаше малки купчини зелени листа. Явно веселият час беше настъпил.
Влязохме в микробуса. Чет седеше в стола отляво и се взираше напрегнато в монитора. Бък се беше настанил в десния стол и правеше същото.
На екрана на Чет се виждаше къщурката на козаря. Резолюцията беше много висока, сякаш камерата се намираше на няколко десетки метра от постройката.
Екранът на Бък показваше по-висок и широк изглед на район с радиус два-три километра около колибата. Видях пет бели джипа, приближаващи от изток. Бедуини? Или Ал Кайда? Най-вероятно шейхът и хората му, които като домакини трябваше да са там по-рано, за да запарят чай.
Както знаехме всички, двата безпилотни самолета над колибата, освен видеокамерите имаха по две насочвани с лазер ракети, всяка с натъпкана с експлозиви бойна глава, готови да полетят, открият и унищожат всичко, върху което се е спряло кръстчето на мониторите. Страхотно.
Чет излезе от електронния си транс и се обърна към нас.
— Вижте. Шейхът пристига.
Вгледахме се внимателно в неговия монитор и видяхме петте джипа да спират на трийсетина метра от постройката, което бе повече от разстоянието, на което ни чакаха от самолета. Всъщност бяха достатъчно далеч от зоната на поражение, за да се разминат с гробището за автомобили.
Бедуините започнаха да слизат от джиповете. Преброих общо петнайсет души, всички с калашници. Всички, освен един — шейха. Муса изпъкваше с чистата си бяла роба и царствения шивал. Не можех да видя лицето му, но благодарение на компютърното увеличение виждах огромния му клюн. Хвърляше поне половин метър сянка и сигурно си имаше отделен пощенски код.
Бедуините разтоварваха джиповете — три килима и нещо като щайги бутилирана вода и торби, вероятно с хляб и чай. Носеха и други неща, вероятно походни котлони и чайници, както и много чаши за чая — но не и кат за гостите от Ал Кайда. Като се изключи зеленото растение, разполагаха с всичко необходимо за йеменски пикник, дори мравки в случай, че някой е болен от малария. Естествено, и с калашници, защото по-късно щяха да нарушат традиционното бедуинско гостоприемство и да избият гостите, които не са били избити от американските ракети.
Шейх Муса се вмъкна в колибата с неколцина от хората си, а останалите бедуини започнаха да подготвят всичко за сгледата.
— Пантерата и хората му ще пристигнат след около час или повече — каза Чет. — Можеш да закъсняваш, но никога не бива да подраняващ.
Ако водеха и жени, нямаше да им се налага да се безпокоят, че ще подранят. Пардон. Не знам как ми мина това през главата.
Чет натисна един бутон на конзолата и каза:
— Картината се записва. За да можем да си пускаме отново и отново последните няколко секунди от живота на господин ал Дервиш.
Въпросът с жертвите от приятелски огън си оставаше и Бренър го повдигна.
Чет разполагаше с готов отговор:
— Двете страни не се смесват. От Ал Кайда си седят на техните килими или около колите си, бедуините също. Само шейхът и Пантерата ще седят заедно на отделен килим и ще разговарят насаме, а когато шейхът се извини и влезе в каменната постройка с неколцина от хората си, за да изведе американците, това ще е сигнал за бедуините да действат. Тогава ще дам заповед за огън и след четири секунди за господин ал Дервиш и може би за половината от хората му всичко ще е приключило. Бедуините ще довършат оцелелите. Обсъждахме това в Аден, забравихте ли?