Кейт покри лицето си с хиджаба, а Бренър с бедния си арабски като че ли благодари на домакините за гостоприемството им. Бедуините отвърнаха с „Ас-салаам алейкум“, без да се надигат от местата си.
— У а алейкум ас-салаам — отговори Бренър.
И ариведерчи.
Бренър каза нещо на Ясир и той стана и махна към паркираните джипове.
— Казва, че можем да вземем който си искаме — обясни Бренър.
— В кой е торбата с кат?
Бренър не го попита, но Ясир ни даде три шивала — онзи от собствената си глава и два на приятелчетата си.
— Това е подарък за спомен — каза Бренър.
А аз им оставях за спомен бельото си.
Бренър им каза, че всичко, което сме оставили — предимно багаж, дрехи и консерва зеленчуков микс — е за тях. И не, няма да получат пушката на Замо.
— Ще се видим в Ню Йорк — казах на Ясир. — В деликатесния на Бен. Шукран — добавих, което означава „благодаря“.
Метнахме саковете си в багажника на един джип и тръгнахме към рибния микробус с оръжия в ръце.
Чет и Бък още наблюдаваха екраните; Чет разговаряше с някого по радиото.
— Ще се обадя по-късно. Край — каза, когато влязохме.
Двамата с Бък станаха.
— Е, значи вземате Замо — отбеляза Чет.
— Да — без обяснения отвърна Бренър.
— Бедуините на двора са достатъчна охрана — каза Бък. — Ще вземем неколцина от тях до мястото на атаката.
Сбогувахме се, без да проливаме много сълзи, и се съгласихме, че А отборът си е свършил работата чудесно.
— Благодаря за професионалното представяне — каза ни Чет. — Невинаги ни беше лесно да работим заедно, но успяхме да загърбим различията си в служба на страната. — Погледна ме и се усмихна. — Бяхте истинско предизвикателство, господин Кори, но предпочитам да работя с човек като вас, отколкото с човек, който никога не противоречи на началството.
— Благодаря. — Хм. Защо все на мен се обръща особено внимание? От гимназията е така.
— Всички можете да се гордеете с работата си тук — добави Бък. — Благодаря, че участвахте доброволно и рискувахте живота си. Родината ще е поне малко по-сигурно място след смъртта на Булус ибн ал Дервиш.
— Имаме среща под часовника на „Гранд Сентръл“ — напомних му.
— Ще дойда — обеща Бък. — Ще поддържаме връзка.
— И аз ще се опитам да дойда — обади се Чет.
Не сме те канили, Чет. Но пък всеки, останал жив до края на деня, е добре дошъл.
Бък и дори Чет прегърнаха Кейт, след което всички се ръкувахме и си пожелахме късмет и наслука.
— Ас-салаам алейкум — каза Бък.
— Лесно ти е да го кажеш — отвърнах с усмивка, връщайки се към онази първа среща преди цяла вечност.
Той се усмихна.
Излязохме от микробуса и се качихме в джипа. Бренър седна зад волана, Замо зае мястото на стрелеца, а двамата с Кейт се настанихме отзад. Господата бяхме взели шивалите си, но не изпитвахме нужда да си ги слагаме по това време на деня.
Ясир си надигна задника и изтича през двора да отвори портата. Всички му махнахме, а той като че ли се радваше, че си тръгваме. Но не толкова, колкото ние.
Бренър заобиколи Крепостта на гарвана, нашия дом далеч от дома, след което продължихме през каменистото плато към купчината скали в северната част, където бедуините пазеха подстъпите към укреплението.
Бренър следваше следите на другите коли, пътували от и до крепостта.
— Знаеш ли накъде караш? — попитах го.
— Надолу по северния склон… после по пътя за Мариб — след кратко колебание рече той и ни увери: — Бил съм на пистата и мога да я намеря.
— Добре.
Продължихме към северния край на платото.
— Не мога да повярвам — обади се Кейт.
— Но е вярно — каза Бренър. — След един час ще сме на борда на самолет на Компанията на път за Саудитска Арабия. Вероятно ще кацнем в Наджран.
— Някой не е ли… разочарован, че не останахме до края? — попита Кейт.
Тъй като поддържахме наистина контакт с чувствата си, Бренър и моя милост признахме, че би ни се искало да останем до бляскавия финал.
— От тактическа гледна точка има смисъл — каза Замо, който май беше прекъснал връзка с емоциите си. И добави: — Но смърди.
Вече виждах скалите и джиповете в края на платото пред нас. Хората на Муса се криеха на сянка под канарите.