— Трябва да е замесен — отвърнах накрая.
Е, Пол Бренър вече сигурно очакваше да заявя, че са ме отвличали и извънземни. Той обаче бе достатъчно умен, за да се разтревожи, както и достатъчно ченге, за да иска цялата информация.
— Дори да си прав… искам да кажа, според теб Чет се оказва един вид гений…
— Той е абсолютно побъркан — уверих всички. — Но е умен. Аз обаче съм по-умен. Нали така? — попитах половинката си.
Тя не отговори. Определено беше разстроена и се безпокоеше, че съм прекрачил ръба.
Бренър като че ли споделяше мнението й.
— Виж, всички сме подложени на силен стрес… — започна той.
— Добре — казах. — Карай. И да видим какво ще стане.
Бренър обаче не подкара, а ме попита:
— А какво мислиш, че ще стане?
— Мисля, че безпилотен „Предатор“, собственост на Централното разузнавателно управление и под оперативния контрол на Чет Морган в рибния микробус, ще изстреля ракета „Хелфайър“ по тази кола и ще убие всички в нея — казах аз. — Пилотът, който и да е той, няма да има представа какво прави, или най-малкото няма да е сигурен, но ще изпълни онова, което му казва контрольорът на място, или иначе казано, Чет.
Замо се обади пръв:
— Да. Това може да стане.
И още как.
— Компанията е избрала инцидент с приятелски огън, за да изпрати ясно съобщение, че не става дума нито за приятелски огън, нито за инцидент — поясних.
— Добре… и какво да правим? — попита Бренър след кратко мълчание.
— Онова, което няма да направим, е да продължим към пътя за Мариб. Защото ако го направим, няма да стигнем до пътя.
— Тогава защо изобщо сме в този джип? — попита Бренър. — Защо не ни каза всичко това още в крепостта?
— Ако ви бях казал, какво щяхме да направим?
— Да кажем на Чет и Бък онова, което ни каза току-що.
— Те поне щяха да ми повярват — отвърнах. — Ето обаче как стоят нещата. На първо място е мисията. Чет е готов да убие Пантерата. И ние ще го оставим да го направи. Няма обаче да му дадем възможност да предизвика инцидент с приятелски огън, докато пътуваме към Мариб.
Бренър като че ли кимна и аз казах:
— Да вървим.
Продължихме към скалите и пазещите пътя бедуини.
— Чет не е насочил „Предатор“ да ни следи, защото пилотът и другите контролиращи са видели, че се качваме в джипа, и няма да стрелят по нас. Ще прати самолет на позиция, когато реши, че вече се движим към пътя за Мариб. Ще каже на пилота да ни държи под око, а след това ще го информира, че джипът е потвърдена цел. И тогава ще изпълни бойния етап от полета и ще заповяда на пилота да порази целта. Балтото на Кейт и шивалите ни ще бъдат споменати в доклада за инцидента като една от причините за погрешното идентифициране на хората в джипа като мишена — добавих. — Сувенирите често са опасно нещо.
Никой нямаше коментар по това, така че продължих:
— Някой би ли помолил някой от бедуините да откара колата надолу по склона към пътя за Мариб?
— Без мен — тутакси отвърна Замо.
— Лично аз трудно бих го направил… но… — почна Бренър и млъкна.
Кейт мълчеше.
— Ако не се случи нищо, значи си права и съм луд — казах й.
Тя се поколеба.
— Ами… не искам да умира невинен човек…
— Нали каза, че греша — настоях.
— Няма да взема такова решение.
— Добре. Аз ще го взема.
Бедуините при скалите ни наблюдаваха. Бренър спря до тях.
— Ще ми трябват познанията ти по арабски — казах му.
Двамата с него слязохме и всички си пожелахме мир.
Бяха петима, с калашници, и наблизо имаше бял джип като нашия.
— Кажи им, че ще им дадем много риали, ако някой от тях откара колата ни до пистата и вземе един амрики, който ни чака там.
Бренър ме погледна, поколеба се, после заговори на арабски.
Петимата бедуини закимаха разбиращо.
— Този господин ще го направи — каза Бренър и посочи един брадат тип на трийсет-четирийсет години.