Кимнах и се усмихнах на бедуина.
— Казва, че ще вземе своята кола — добави Бренър.
— Не. — Хванах го за ръка и го качих на един близък камък. — Виждаш ли онова там?
Бренър зяпна покрива на джипа. Върху прашната ламарина имаше някакво петно, по всяка вероятност кръв от коза.
— Господи… — промълви Бренър, без да откъсва очи от петното.
Слязох от камъка и го дръпнах да слезе и той.
— Е, Пол, какво мислиш?
За момент той изгуби дар слово, но после ми напомни:
— Ясир каза, че можем да вземем коя да е кола.
— Правилно. Избери си карта. Произволна карта. — И с риск, че казвам очевидното, добавих: — Всичките са белязани.
Той кимна.
— Можем да избършем мишената — казах му. — Или, тъй като колите на бедуините са общи, да разменим нашата с тази на господата, да продължим до пистата и да се надяваме, че няма да бъдем изпарени по пътя. Но не мисля, че на пистата ще ни чака някой. Затова предлагам да се върнем в Крепостта на гарвана и да се справим с това. — Погледнах си часовника. — Ще стигнем горе-долу по времето, когато Пантерата е на мушката на Чет.
Бренър, който сигурно бе виждал много смърт, но едва ли чак толкова много предателство и двойна игра, все още изглеждаше малко несигурен. Какво ти става, Пол?
Кейт и Замо също бяха слезли от джипа. Кейт погледна Бренър, после се обърна към мен.
— Какво става?
— Ти й кажи — казах на Бренър. Защото Кейт никога не ми вярва.
Бедуините ни наблюдаваха и сигурно се чудеха за какво ли си говорят смахнатите амрики, така че не беше добра идея да гледаме отново покрива и да вкарваме разни идеи в главите им. Бренър обаче обясни на Кейт и Замо:
— На покрива на джипа има червено петно. Прилича на кръв.
Замо, който бе боядисвал много хора в червено с лазерния си мерник, преди да ги прати в рая, схвана моментално.
— Мътните да ме вземат!
Добре казано.
Кейт е схватлива, но голям инат.
— Но Ясир каза… — започна тя.
— Всички са белязани — обясних й. — Не бяха, когато бяхме в кулата, иначе щях да го забележа, тъй като погледнах специално. Но когато слязохме да изгорим цивилните си паспорти, бедуините, несъмнено по искане на Чет, са белязали всички покриви с кръв. Може да са си мислели, че така слагат някакъв защитен знак на колите. Нали се сещаш, както се прави на Пасха с кръвта на агнето. От Изход — добавих с надежда.
Е, може би не бях съвсем точен, но в общи линии беше така. Или пък Ясир и приятелчетата му нямаха представа защо Чет им е дал няколко риала, за да направят нещо толкова шантаво. Досетили се бяха обаче да си държат устите затворени.
— Чет е помолил Ясир да ни даде шивалите, които ще бъдат споменати в доклада за инцидента — добавих.
Кейт ме погледна и за момент си помислих, че ще каже: „Извинявай, че се усъмних в теб“. Останах излъган.
— И сега какво ще правим? — попита тя.
Обясних, че пътуването до пистата по всяка вероятност е безполезно.
— Можем да кажем на този любезен господин да вземе белязаната за унищожаване кола и категорично да докажем, че Чет смята да ни види сметката — предложих. — Някой иска ли да види това?
Явно никой не искаше.
— Да се върнем в крепостта и да си поговорим с Чет и Бък.
Бренър се съгласи, но имаше резерви.
— Те ще отрекат всичко.
Кейт и Замо бяха на същото мнение.
Всъщност Чет и Бък наистина щяха да отрекат всичко, а ние нямахме доказателство, че не съм побъркан. И ако не се подчиняхме на заповедта и се върнехме в крепостта с обвинението, че Чет и Бък замислят да ни убият. Нещата можеха да се сговнят съвсем и щеше да ми се наложи да отговарям на обвинения в Щатите. Да не говорим, че Компанията определено щеше да се погрижи двамата с Кейт да станем жертви на някой фатален инцидент. Това означаваше, че не можем да се върнем в Крепостта на гарвана без доказателство. Не можехме обаче и да продължим към Мариб, не можехме и да останем тук.
— Ами нека типът да пробва — каза Замо.
Никой не каза нищо.
Въпросният тип, казваше се Емад, каза нещо на Бренър, но Бренър не му отговори.
Добре, все някой трябваше да вземе решение на живот и смърт. И също като на Бренър, и на мен ми плащаха за това. Но все пак…