Накрая реших.
— Добре. Емад да тръгне за пистата.
Нито Кейт, нито Бренър се съгласиха, но пък и не възразиха.
— Иначе никога няма да разберем със сигурност — обади се Замо.
Бренър се поколеба, после каза нещо на Емад и той се усмихна и се качи в джипа ни. Не поиска парите в аванс, но Бренър му напъха банкноти в ръцете и му каза нещо на арабски.
Честно казано, ставахме коварни и започвахме да приличаме все повече на лошите, но ако не друго, поне имахме съвест.
Емад ни помаха и потегли надолу по склона.
Е, част от мен се надяваше да греша, но кръвта по покрива казваше, че съм прав. Всъщност всичко казваше, че съм прав.
Един от бедуините каза нещо на Бренър и той преведе:
— Пита дали не искаме да ни откарат обратно до крепостта.
Погледнах си часовника.
— Питай го дали можем да ползваме колата му.
Бренър попита. Нямаше проблем, така че им дадох последните си риали.
Този път карах аз, а Замо беше до мен. Кейт и Бренър седяха мълчаливо отзад.
След няколко минути видяхме крепостта. Спрях при едни скали отляво.
— Можем да гледаме оттук.
Слязохме от джипа и отидохме до ръба на скалите. Пред нас се откри ясна гледка към низините.
Замо вдигна пушката си и нагласи мерника на максимално увеличение.
— Виждам го.
С Бренър и Кейт направихме същото с по-слабите мерници на автоматите си.
Видях джипа с Емад да вдига пушилка на километър и половина от нас, в посока на север към шосето за Мариб.
По черните пътища през сухите ниви нямаше много трафик и не беше трудно да следим самотната прашна следа дори когато джипът се превърна в малко петънце, а после и в точка.
Колкото повече време минаваше, без колата да се превърне в огнено кълбо, толкова повече започвах да си мисля, че май съм изгубил.
Никой не говореше, но си представях какво си мислят Кейт и Бренър — горкият Джон, съвсем се е смахнал. Замо обаче гледаше през оптичния мерник, сякаш следеше талибански генерал. Беше неподвижен като статуя и дишаше толкова бавно, че си помислих, че е изпаднал в транс.
С половин сърце се надявах, че не съм пратил невинен човек на смърт, но докато секундите се изнизваха, таях и надеждата някой пилот да държи джипа на мушка и да чака заповедта на Чет да атакува целта.
След три или четири минути изгубих джипа от поглед. Кейт и Бренър също го изгубиха и свалиха автоматите си. Замо обаче продължаваше да го следи.
— Може да е след малко — казах.
Никой не отговори.
— Изгубих го — каза Замо и свали карабината си.
— И сега какво ще правим? — попита Бренър.
— Ще стоим тук и ще чакаме бяла димна следа — отвърнах сухо.
Поредното мълчание. Замо обаче се взираше в далечния хоризонт вече не през мерника си, така че последвахме примера му.
— Да помолим някой от бедуините да ни откара до пистата — предложи Кейт.
— Или да се върнем пеша до крепостта и да кажем, че колата ни се е развалила и ни трябва друга — обади се Бренър.
Сарказъм ли долових в гласа му?
— Можем да видим димна следа на цели трийсет километра оттук — казах аз.
— Нямам намерение да чакам половин час — уведоми ме Бренър и се обърна към Кейт. — Моля те, поговори с мъжа си. Трябва да вземем решение.
— Джон…
— Млъкни.
Седнахме на скалата и загледахме небето. Лудият тип командваше. Или трябваше да му се угажда, докато не дойде на себе си — или докато не се обърнат срещу мен.
Продължихме да чакаме, но само аз и Замо не откъсвахме вниманието си от небето. Кейт и Бренър току се споглеждаха.
Моля те, Господи, нека се окажа прав, че ЦРУ иска да убие мен и жена ми. Толкова много ли искам?
По-малко от две минути след като изгубихме прашната диря, синьото небе бе раздрано от тънка бяла следа. Миг по-късно на хоризонта блесна оранжева светлина, но без звук.
— Целта поразена — каза Замо. И добави: — Мътните да ме вземат.
Бренър стана, но не каза нищо.
Кейт също се изправи и се загледа към черния стълб, който започна да се издига над хоризонта.
— Боже мой…
Не знаех дали се обръща към мен, но после тя ме погледна.
— Не мога да повярвам…
Птиците по полята долу внезапно полетяха; миг по-късно до нас достигна приглушен тътен като от далечна гръмотевица и замря, оставяйки след себе си пълна тишина.