Мамка му. Включих сателитния телефон и той светна, но така и не получих сигнал свободно.
За всеки случай опитахме всички, но телефоните ни бяха мъртви.
План Г — или Д — също беше отишъл по дяволите.
— А инсталацията на „Хънт Ойл“? — предложих аз.
Бренър се умълча за момент.
— Това може да е единственият ни ход — каза после. — Инсталацията се намира на около два часа път на североизток от град Мариб и е единственото място в провинцията, където можем да намерим други американци. Въоръжени американци. Пътуването през нощта обаче не е безопасно. А и охраната на инсталацията ще открие огън, ако опитаме да приближим в тъмното. Така че трябва да изчакаме до зазоряване.
Това звучеше обещаващо, но успя да разведри обстановката в джипа съвсем малко. Току-що бяхме излезли от ада с подпалени задници и се радвахме, че сме живи. Оказа се обаче, че сме успели само да минем от центъра на ада до следващия кръг. Абсолютна и тотална гадост. Бяхме стигнали дотук благодарение на съобразителността и куража си, без никакъв късмет или помощ от никого, и заслужавахме почивка. Трябваше да се случи нещо добро.
Това обаче не беше страната на доброто, а на недоброто. Излязохме от дерето и пред нас, на черния път, същия, който водеше до колибата на козаря, изникна конвой военни коли.
— Мамка му — изсумтя Замо.
Началото на пътя май приличаше на края му.
79.
Когато към теб се движи военен конвой и пътят, на който се намираш, е единственият наоколо, нямаш много начини да избегнеш срещата, освен ако не продължиш офроуд, а това може да приключи с порой от куршуми.
Виждах американски джипове пред конвоя, следвани от четири камиона, които можеха да поберат поне стотина войници.
Явно бяха реагирали на ракетната атака и сега пътуваха към Крепостта на гарвана. Но защо? И кои по-точно бяха те?
Решихме да се изправим очи в очи с тях, така да се каже, а нататък да импровизираме.
— Би трябвало да имаме сделка с йеменското правителство — напомних на спътниците си. — Както и свобода на действие в Мариб.
— Тази информация дойде от Чет и Бък — посочи Бренър.
— Прав си. — И може би сделката беше приключила с качването на Чет и Бък в хеликоптера.
Замо отби вдясно, а конвоят продължи да пълзи по средата на пътя. Когато стигнахме на стотина метра от първата кола, Бренър каза на Замо да спре.
— Да се надяваме, че някой от тях говори английски. Но ако няма такива, ще направя всичко възможно да се разберем с тях.
Конвоят също спря. Колите не бяха боядисани в кафявото и жълтеникавото на йеменската армия; бяха покрити с камуфлажната синя шарка на Националното бюро за сигурност, известно също като Сините гадове.
— С теб ще слезем да се срещнем с тях — каза ми Бренър. — Кейт и Замо ще останат в колата и ще ни прикриват.
— Закачете сателитните си телефони за елеците — посъветва ни Кейт.
Добра идея. Телефоните не работеха, но пък йеменците не знаеха това.
Дипломатичния Бък го нямаше, така че решихме да си вземем автоматите. Сложихме ги на гърдите си, готови за действие. Можехме да вземем неколцина с нас на оня свят.
С Бренър слязохме от колата и тръгнахме към водещия джип, платен с моите данъци.
Сега забелязах черен пушек, издигащ се в далечината. Това би трябвало да е мястото на ракетната атака — хора и коли още горяха и нямаше съмнение, че конвоят вече е видял касапницата.
— Помисли как да кажем на арабски на тези задници, че ни пазят десетина въоръжени с ракети самолета и че пръстите на пилотите не са от най-послушните.
Бренър кимна.
Един човек слезе от втория джип и тръгна към нас. Още отдалече го познах — полковник Хаким от страховитата тайна полиция. Беше с камуфлажна униформа и носеше калашник, също готов за действие. Обичам въоръжените срещи. Обикновено не се проточват много.
Стигнахме на няколко крачки от полковник Хаким и спряхме.
Бренър му козирува небрежно и полковникът отвърна по същия небрежен начин. Погледна обаче сателитните ни телефони; сигурно си мислеше за американското посолство или пък за пилотите, които следяха мониторите си и пръстите ги сърбяха да натиснат копчетата за изстрелване на ракетите.