Бренър и Хаким си пожелаха мир на арабски, макар и не особено искрено, а аз казах „Буенос диас“, тъй като това е единственият чужд език, който поназнайвам.
Хаким пренебрегна поздрава ми и се обърна към Бренър.
— Какво правите тук?
— Знаете какво правим тук, полковник — отвърна Бренър.
— Нима? И откъде мога да знам?
— Карай по същество — казах на Бренър. Така де, тези шибаняци можеха да говорят и на храст, докато храстът не умре от досада.
— Вие какво правите тук? — попита Бренър.
Полковник Хаким се засегна от въпроса и заяви рязко:
— Това е моята страна, господин Бренър. А не вашата. И аз задавам въпросите.
Бренър реши да последва съвета ми и започна по същество.
— Ние сме на одобрена от йеменското правителство мисия да открием и задържим лидера на Ал Кайда Булус ибн ал Дервиш, известен като Пантерата. Не го ли знаете?
Естествено, Хаким отговори:
— Какво знам си е моя работа.
Пълен задник. Но беше дошъл сам при нас и не стреляше, така че това означаваше, че сигурно си мисли, че сме на несигурна почва. А можеше да означава също, че иска нещо от американците. Хей, всички, го правят. При това не искат съвет или любов, а пари.
Така че реших да говоря по същество.
— Приемам, че сте били на мястото на атаката — казах и кимнах към черния пушек зад него. — Ако ни ескортирате дотам и ако ни помогнете да идентифицираме труповете на Ал Кайда, ще се погрижим да получите дял от петте милиона долара награда за смъртта на Пантерата.
Той явно искаше да чуе точно това и лайняното му поведение леко омекна.
— Да не би да сте в положение да правите подобно предложение? — попита, като се обръщаше към мен, а не към Бренър.
Не, но ти имаш сто пушки зад себе си, така че съм готов да те лъжа цял ден.
— Ще направим всичко по силите си да бъдете компенсирани за помощта ви — каза Бренър.
Това пък що за лъжа беше? Стига, Пол. Кажи му, че чекът е в шибаната пощенска кутия. Така де, сега не е време за истина, справедливост и американски подход.
Полковник Хаким като че ли вече си падаше повече по мен, отколкото по Бренър.
— Колко? — попита ме той.
Какво ще кажеш за едно манго в задника? Не? В такъв случай…
— Два милиона и половина.
Хаким би трябвало да работи около две хиляди години, за да изкара подобни мангизи, но се показа като алчно лайно и продължи да се пазари.
— Три милиона.
— Не — отвърнах. — Трябва да платим на бедуините. Половината за тях, половината за теб.
— А вие? — попита той.
— Нито цент. Получаваме чек за заплата на всеки две седмици.
Той като че ли не ми повярва, но това си беше самата тъжна истина.
Полковник Хаким обмисли офертата ми и накрая каза:
— Ще ви отведа там, където желаете да отидете.
Желаех да отида в Ню Йорк и може би Хаким можеше да ми помогне да стигна там.
— Намираме се под наблюдението на безмоторни самолети — уведомих го. — Капиш?
Определено разбираше, понеже каза:
— Да тръгваме.
Заръча ни да следваме неговия „Хъмви“ и двамата с Бренър се върнахме в нашия „Ланд Крузър“.
— Какво става? — попита Кейт.
— Полковник Хаким ще ни води на мястото на атаката — отвърнах.
Обясних на нея и Замо за страхотната сделка, която сме сключили, и Кейт ми напомни:
— Не си оторизиран да обещаваш пари, амнистия, имунитет…
— Просто днес не ми се иска да ме арестуват и да стрелят по мен.
— Хаким е или билетът ни да се махнем оттук, или най-лошият ни кошмар — каза Бренър. — И в двата случая е по-добре да го поддържаме щастлив и заинтересуван от нашето благополучие.
— Но той няма да ни пусне, докато не си получи парите — посочи Кейт.
— Да имаш случайно празен чек? — попитах я. — Или по-добра идея?
Замо реши, че е смешно. Като в добрите стари времена.
— Ще измислим нещо с посолството — увери я Бренър.
— Освен това Хаким си мисли, че ни дават по телевизия „Предатор“ — добавих аз.
— Добре — рече г-ца Мейфийлд. — И може би наистина ни дават.
Може би. Надявах се само Чет вече да не е режисьорът на шоуто.
Както и да е, военният джип на Хаким обърна, следван от друго хъмви. Промушихме се покрай камионите и поехме на изток по правия черен път към черния пушек в далечината.