Отне ни цял час да изминем четирийсетте километра в подножието на хълмовете и оттук виждахме как платото продължава още на север, препречвайки пътя ни.
Бренър направи справка с картата и каза:
— Хълмовете стават по-високи и единственият път през тях е шосето между Сана и Мариб, което ще ни отклони от курса. Трябва да навлезем във възвишенията някъде тук… но на картата не виждам никакви пътища или пътеки…
— Рахим ибн Хаям каза, че е стигнал до лагера с кола — напомних му.
— Ако познаваш необозначените пътища, може и да стане — отвърна Бренър. — Аз обаче виждам едни дерета, които може и да се окажат достъпни за коли с четворна предавка.
— Страхотно. — Виждал съм подобно нещо в реклама на джипове. — Да го направим.
Бренър се свърза с Хаким, който спря и всички слязохме, за да обсъдим терена.
Замо също се оправяше добре с картите и дори Кейт беше минала някакъв курс по разчитането им. Аз мога да разчитам картата на метрото и лесно мога да си намеря задника с двете си ръце, но съм пълен невежа по отношение на топографските карти. Приносът ми беше да напомня на А-отбора, че сме видели в лагера коли и че те все някак са стигнали там.
Докато специалистите се съветваха за маршрута, отидох до военния джип да проверя Алтаир, който лежеше под едно одеяло в задното отделение и държеше бутилка вода. Не изглеждаше страхотно, но пък и цветът на кожата му не беше на смъртник и като че ли дишаше нормално.
— Дръж се, старче. Бог те е спасил, за да ни помогнеш да намерим Булус ибн ал Дервиш.
Щом чу името, Алтаир поклати глава.
Върнахме се в колите си и този път поведохме ние. Бренър седна на моето място до Замо и му каза да навлезе в едно плитко дере.
— На картата има една уади — обясни той. — Това е поток, който тече от възвишенията през дъждовния сезон. Мисля, че от ерозията дъното трябва да е гладко и нагоре по хълмовете.
— Коритото би трябвало да е покрито с дребни камъни, които ще ни осигурят добро сцепление — каза Кейт, която беше родена и израснала из необятните американски простори и разбираше от тези неща.
— Също като онази уади, която минава като магистрала през средата на Сана — обадих се аз.
— Точно така — потвърди г-н Бренър.
Май наистина бях прекарал прекалено дълго тук.
Навлязохме в дерето и Замо пое към хълмовете. Не беше трудно да следваме пресъхналото корито и след петнайсетина минути се озовахме в нещо като клисура или долина между две високи плата. Коритото стана по-стръмно.
Непрекъснато се обръщах да проверя дали полковник Хаким е все още зад нас. Нямаше да се учудя, ако кучият син реши да превключи на задна и да продължи по този начин чак до Сана. Той обаче ни следваше плътно, подбуждан от дълга, честта, родината и парите.
Слънцето определено залязваше и небето на изток се смрачаваше, но на запад все още имаше светлина. След около час пътувахме в здрач, но изгряващият полумесец освети слабо мъртвите сухи хълмове, който почти заблестяха под лунните лъчи.
Нямахме много за казване. От време на време Бренър и Хаким разменяха по няколко думи по радиото. На няколко пъти си помислих, че ако по хълмовете са останали джихадисти, тук долу сме идеални мишени за тях.
— Как си? — попитах Кейт.
— Все още идеално.
Сигурен бях, че ребрата й са здраво натъртени от онзи куршум в бронежилетката. Понякога можеш да се сдобиеш със счупено ребро, а грозната синина си е задължителна. Както обаче казваме, по-добре насинен, отколкото мъртъв.
Състоянието на ръката на Замо не беше любимата му тема за разговор, така че не го питах. От начина, по който държеше кормилото обаче си личеше, че е изтръпнала. Надявах се, че няма да му се наложи той да пръсне черепа на ал Дервиш от километър разстояние. Или да свали някой задник, решил да се упражнява в стрелба по нас.
Коритото вече беше много тясно и теренът ставаше все по-стръмен и по-неравен.
— Стигаме до мястото, където дъждовната вода се събира в поток — каза Бренър.
— И?
— И теренът пред нас е непредсказуем. Спокойно може да се издигне и като стена.
— В такъв случай ще продължим пеша — каза Кейт.
— Точно така — съгласих се аз. Както казваше майка ми, „Бог първо е направил краката, а после автомобила“. Всъщност няма истинско доказателство за това твърдение, но ако е вярно, сигурно то е причината за педала на газта. Какви бяха тези идиотии, дето се въртяха в главата ми?