— Това може да се уреди.
Е, дотук с моркова. Време беше за пръчката.
Хаким си помисли същото и кимна на една мутра, която удари стареца във врата с електрически ток.
Алтаир изрева и падна на земята, замята се и накрая остана да лежи неподвижно.
Кейт се извърна и тръгна обратно към джипа.
— Продължавайте да му задавате същия въпрос и ако получавате същия отговор, повторете процеса — каза Бренър на Хаким. — Рано или късно ще ни каже къде е скривалището на ал Дервиш. Само не го убивайте, нали?
Хаким, който не се нуждаеше от съвети или окуражаване относно изтезаването, зададе отново въпроса на Алтаир, но старецът не отговори и мутрата го смушка с тазера в слабините.
Хаким повтори процедурата още два пъти и накрая Алтаир изгуби съзнание.
— Възможно е да не знае къде се намира скривалището — каза полковникът.
Е, това наистина беше възможно, но още не бяхме стигнали дотам.
Бренър погледна лежащия в безсъзнание Алтаир, наведе се и провери пулса му, след което каза:
— Той е… добре.
Може би мъничко посивял.
Е, ако Алтаир не умреше тук, Хаким така или иначе щеше да го убие. Опитвахме се да спасим живота на старчето, но то ни създаваше трудности.
Дръпнах се от Хаким и мутрите му и Бренър ме последва.
Замо, който поне шест пъти ни бе казал в джипа, че няма вяра на Хаким и хората му, стоеше при колите с готова за стрелба пушка. Аз също нямах вяра на Хаким, но всички бяхме тук, за да правим бизнес.
— Алтаир знае къде е скривалището на ал Дервиш и щеше да ни каже, ако си мислеше, че шефът му наистина е мъртъв — казах аз.
— Правилно — съгласи се Бренър.
— Не реагира добре на моркова и пръчката, така че… — Замислих се. — Така че трябва да пробваме друг подход.
— Може би с повече моркови и по-дебела пръчка.
— Не. Ние мислим по един начин, а Алтаир — по друг.
Кейт видя, че тазерната сесия е приключила, и дойде при нас.
— Някакъв напредък?
— Не. Прави се на корав.
— Стига му с тазера.
Съгласих се.
— Този тип не иска да издаде шефа си и заради това да отиде в ада. Нали така? Предпочита да вземе експресния асансьор до рая.
Бренър кимна.
— Не става въпрос за избор между живот и смърт. А за това каква смърт търси.
— Правилно. Значи трябва да му помогнем да стане мъченик.
— Как? — попита Кейт.
— Не знам. Хаким обаче знае.
Въпросният господин дойде при нас и попита:
— Какво ще правим сега?
— Полковник, струва ми се, че Алтаир не иска да умре като предател и страхливец — казах аз. — Прав ли съм?
Хаким, който може би беше и едното, и другото, се позамисли, но накрая кимна.
— Може и да е така.
— Тогава? Как да сключим с него такава сделка, която да му позволи да ни каже каквото искаме, но в същото време да го допусне в рая?
На Хаким отново му се наложи да помисли.
— Трудно. Вие сте причината за упоритостта му — уведоми ни той и обясни, без да има нужда: — Вие сте… неверници. Той не може да ви предаде шефа си, защото ще иде в ада.
— Ясно. Това го схващаме.
Всъщност Алтаир трябваше да го спомене лично между тазерите в орехчетата. Щеше да си спести много болка, а на нас — много време. Да не говорим за цялото неудобство. Е, на момчетата от СПС не им пукаше — те вършеха тези неща и по време на почивките си. Но пък може би болката беше част от пътя към спасението.
Хаким прекъсна мислите ми:
— Да не забравяме и въпроса с парите. Алтаир ги отхвърля, но ще ги поиска за семейството си. Това е едно от нещата, които притесняват мъчениците за исляма. Семействата им. Така че Алтаир ще ми каже фамилията си и ще му обещая, че семейството му ще получи парите — разбира се, в замяна на информацията, която искате.
Хаким мислеше много за пари, но този път май беше на прав път.
— Добре — казах аз. — И как ще постигнем това?
— Първо, трябва да му предложим два начина да умре — замислено отвърна полковник Хаким. — Единият ще е куршум в главата, още сега. Ще умре като победен, като пленник, а не като мъченик, умрял в джихад и отишъл направо в рая. И без обещание за пари за семейството му.
Схванах.
— Другата възможност е да умре в джихад и да стане мъченик на вярата — продължи Хаким. — Това обаче е по-трудно да се уреди.