Може би трябваше да го предизвикам на бой с ножове? Но старецът можеше да изкара късмет и вместо него аз да се отправя за рая.
— Оставете го да иде в лагера — обади се Замо, който стоеше до колите и който беше прекарал известно време в ислямски страни.
Така ли?
Хаким реши, че идеята може и да си струва.
— Да, така ще може да бъде с мъртвите мъченици, със своите джихадисти. Ще се моли сред тях и ще намери покой.
Страхотно. Първо обаче трябва да каже: „Сезам, отвори се“ при пещерата.
— Когато говорих с него по-рано, той вярваше в две неща — продължи Хаким. — Че Бог не го е спасил напразно и че не е постигнал мъченичество като бойците си.
Ясно. Чувството за вина на оцелелия. Можехме да му помогнем да се оправи с това.
— Говорете пак с Алтаир — каза Бренър на Хаким. — Само не забравяйте какво искаме от него.
Хаким каза, че напълно ни разбира, и добави:
— Не забравяйте какво аз искам от вас.
Как бихме могли да забравим?
Бренър, Кейт и моя милост отидохме при Замо до джипа, за да се разкараме от очите на Алтаир.
Мутрите на Хаким вдигнаха стареца на крака, дадоха му вода и Хаким му заговори.
След десетина минути полковникът дойде при нас.
— Алтаир каза, че според него Булус ибн ал Дервиш е бил в лагера и е умрял тук.
Това не беше новината, която исках да чуя.
— Каза също — продължи Хаким, — че тъй като смята, че шефът му е мъртъв, може да разкрие мястото, където е живял.
Така беше по-добре. Май всички разбирахме, че Алтаир лъже самия себе си, но понякога трябва да правиш това, за да спасиш душата си. Аз например ям хамбургери на Разпети петък и ги наричам вегебургери. Така де, не можеш да баламосаш Бог, но пък можеш да баламосаш себе си.
Върнахме се при ръба. Алтаир вече се препъваше надолу по склона към лагера на Ал Кайда. Отиваше си у дома.
— Той ще умре тук — каза полковник Хаким. — И това е добре.
Даже много добре.
— Или Бог отново ще го пощади и някой ден отново ще чуем за него.
— Надявам се, че няма да стане. — Но сделката си е сделка, и като стана дума за това, се обърнах към Хаким. — Къде е скривалището на Пантерата?
Хаким погледна към хълмовете отвъд низината и посочи.
— Там.
— Можете ли да бъдете малко по-конкретен?
Хаким стана конкретен и ни попита:
— Виждате ли онзи връх там? Дето прилича на корабно платно?
Да не би да ни упътваше към Ноевия ковчег?
Трудно бе да различим подробностите на лунна светлина, но ми се стори, че разбрах какво точно сочи полковникът. Замо се притече на помощ с мерника си за нощно виждане и каза:
— Виждам го. На три километра оттук, от другата страна на един неравен участък.
Кейт и Бренър също гледаха през оптичните мерници на автоматите си и потвърдиха, че го виждат ясно. Чудесно.
— Алтаир каза, че имало пътека, започваща от другата страна на лагера — уведоми ни полковник Хаким. — Ако успеете да я откриете, тя ще ви отведе до другата страна на планината и ще продължи нагоре към пещерата на Булус ибн ал Дервиш.
Фасулска работа. Или поредният куп глупости.
— Сигурен ли сте, че Алтаир казва истината? — попитах.
— Човек никога не може да е сигурен. Той обаче се закле и вярвам, че не лъже. — Хаким кимна замислено. — Разбра, че трябва да се отплати за онова, което му давам.
Тази страна май започваше да става разумна.
— Разбирам, че няма да дойдете с нас — каза Бренър.
— Не виждам защо да идвам — отвърна полковникът. — Освен това имам задължения другаде.
Да бе. Да плуваш в басейна на хотел „Билкис“. Така или иначе не исках Хаким и мутрите му да идват с нас, а и останалите споделяха нагласата ми. Можехме да се справим сами, освен ако Пантерата не разполагаше с взвод джихадисти.
— Според вас ал Дервиш сам ли е? — попитах Хаким.
— Според Алтаир ал Дервиш е мъртъв — отговори полковникът. — Но ако не е, се крие в онази пещера и е сам или най-много с един-двама доверени хора. Но не повече. — И махна с ръка към лагера: намекваше, че едва ли са останали много джихадисти, които Пантерата би могъл да покани в дупката си.
Е, единственото, което оставаше, бе разговорът за парите.