Разредихме се на по няколко метра един от друг и тръгнахме обратно в търсене на пътеката, взирахме се в земята на слабата лунна светлина.
Дадох си сметка, че пътеката, ако изобщо съществува, няма да е добре отъпкана. Съмнявах се, че Пантерата е канил по стотина джихадисти всяка вечер на бридж и пури в пещерата си. Съмнявах се също, че е слизал много често до лагера. Така че всъщност не търсехме пътека, а по-скоро място, от което да започнем да изкачваме хълмовете.
Кейт с нейното маниакално внимание към мръсни подове забеляза нещо и каза с онзи тих глас, с който трябва да се говори на вражеска територия:
— Вижте.
Отидохме при нея и тя посочи с дулото на автомата си нещо, което едва ли щеше да се набие на очи другаде. Тук обаче, на лунната светлина, то издаваше човешко присъствие. Капачка на пластмасова бутилка.
Кейт я взе и я заразглежда, сякаш бе намерила диамант. Всички се съгласихме, че е сравнително нова и че мърлячът, който и да е той, ни е оставил маркировка.
Значи ако обърнехме гръб на лагера на Ал Кайда, щяхме да имаме отправната точка към мястото, до което трябваше да стигнем.
Така че загърбихме низината и поехме към хълмовете.
Кейт беше запазила капачката за сувенир и се оглеждаше за още като Хензел и Гретел, търсещи сияйни камъчета на лунната светлина.
Оглеждахме се и за вървящата към капачката бутилка, но така и не я открихме.
Не разполагахме с втора точка, която да свържем към капачката, но с напредването ни маршрутът стана по-ясен, тъй като започна да се стеснява между два склона като фуния.
Теренът стана по-стръмен и камъчетата под краката ни вдигаха шум. Не искахме да се издаваме, така че намалихме темпото.
Взехме един завой и стръмната пътека изведнъж свърши. Пред нас имаше огромна купчина камъни, които препречваха пътя.
Приближихме я. Личеше си, че са нападали съвсем скоро. Или Бог ни казваше да се връщаме, или свличането бе причинено от дванайсетте тона експлозиви, разтърсили земята като изригващ вулкан.
Замо предложи да използва катераческите си умения и Бренър взе пушката му, а снайперистът се закатери нагоре с автоматичния си колт в ръка.
Нямаше съмнение, че ако е бил в пещерата си по време на бомбардировката, Пантерата е чул и усетил въздушния удар и вероятно си е дал сметка, че е изгубил базовия лагер и всички в него. Едно обаждане до лагера по сателитния телефон би било достатъчно, за да потвърди това.
Нямах представа какво си е мислел или чувствал, когато пещерата е започнала да се тресе около него, но се надявах да е осъзнал, че светът му изведнъж е станал много по-малък. Това и липсата на новини от колибата на козаря явно му беше казало, че е сам и с проблеми. Може би беше разбрал, че Пърт Амбой в крайна сметка не е чак толкова лошо място.
— Чисто е — с висок шепот обяви Замо.
Бренър метна снайперистката пушка през рамо и всички се закатерихме по камъните.
Отгоре видяхме продължаващата пътека и върха отдясно.
Замо си взе пушката и огледа терена.
— Нищо не помръдва… не откривам оптичен мерник, насочен към мен… Има нещо като дълбока клисура, която прерязва пътеката… на около шестстотин метра… виждам каменна колиба… — Насочи вниманието си натам. — Нищо не се движи около колибата…
Бренър взе пушката и също погледна през мерника.
— Възможно е да е стражеви пост… между базовия лагер и пещерата…
„Възможно е“, което означаваше, че сме на прав път.
— Можем да заобиколим — каза Бренър.
— Да видим дали няма някой вкъщи — предложих аз.
Спуснахме се по купчината колкото се може по-тихо и продължихме напред.
Нищо не помръдваше освен нас. Нощната тишина се нарушаваше единствено от хрущенето на камъчета под обувките ни. Заради високия терен около нас започнах да си въобразявам, че някъде горе ни дебнат хора и че всеки момент тишината ще бъде разцепена от изстрели. Чия тъпа идея беше да дойдем тук?
Бяхме се разпръснали, но приближих до Кейт и я тупнах окуражаващо по гърба, след което продължих напред.