— Може и да те лъжат, Ал.
— Не могат да излъжат мен, Джон. Направят ли го, умират.
— Ясно. — Трябват ни повече типове като Ал Расул. Аз съм твърде снизходителен към обикновено недружелюбната близкоизточна общност. Е… може би „снизходителен“ не е съвсем точната дума.
— Поисках да поставят под наблюдение квартирата и работното му място, както и да проследят мобилния му телефон — каза Ал. — Междувременно ще продължа да проверявам квартала.
— Добре.
— Има нещо гнило в това.
— Възможно е.
— Ще се видим във форта.
Затворих.
— Какво става? — попита Кейт.
— Моят йеменец е изчезнал.
— Споко. Знам къде можеш да намериш предостатъчно йеменци.
Наобядвахме се и взехме такси до йеменското консулство на Източна 51-ва недалеч от ООН.
Сградата на йеменската мисия към Обединените нации нямаше шанс да спечели награда за дизайн и архитектура, макар че стените на консулството бяха украсени с живописен пейзаж и щастливи хора, нито един от които не носеше калашник.
Като че ли бяхме единствените посетители днес, макар да съм сигурен, че мястото обикновено е обсадено от хора, желаещи да пътуват за Йемен.
На рецепцията ни посрещна мъж на средна възраст, което ми напомни, че жените в Йемен рядко излизат от домовете си. Казах защо сме тук, мъжът взе паспортите ни и изчезна за няколко минути (достатъчно дълго, за да им направи фототипно копие), след което се върна с друг мъж на средна възраст, който се представи като Хабиб и ме попита:
— Кога и как планирате да пристигнете в Йемен?
Това не му влизаше в работата и той знаеше, че не бива да пита подобни неща американци с дипломатически паспорти.
— Очакваме пътни инструкции — отвърнах аз.
— Да? Но поискахте визите да ви бъдат издадени преди сряда.
— Тук сме да си вземем визите, а не да отговаряме на въпроси — уведомих го мило.
Отговорът ми не му се понрави, но мъжът го подмина и прелисти паспортите ни, за да свери дали снимките отговарят на лицата ни.
— Виждам, че сте посещавали Йемен — каза ми.
Не отговорих.
Мъжът погледна Кейт, но не я заговори. После отново се обърна към мен.
— В Сана или в Аден смятате да пристигнете?
— Смятам да се махна оттук след две минути с визите ни.
Той не отговори, но каза нещо на рецепциониста, който постави на бюрото два попълнени визови формуляра. Погледнах ги. Моята беше за четирийсет и пет дни, а на Кейт — безсрочна. И двамата бяхме писани като членове на персонала на американското посолство с дипломатически статут. Целта на посещението ни бе по държавна работа. За лов на пантери не се споменаваше нито дума.
Забелязах, че от съображения за сигурност от Държавния департамент бяха фалшифицирали домашния ни адрес, заменен с Федерал Плаза 26. Освен това като лице за контакт в Щатите беше посочен Дипломатическият отдел на Държавния департамент във Вашингтон. Чудесно, с това изключение, че фалшифицирането на задължителна информация в документи за виза може да анулира дипломатическия ти имунитет или най-малко да те компрометира, ако си навлечеш неприятности в страната. Е, щях да се тревожа за това, ако и когато възникне проблем в Йемен. Или да оставя приятелите ни от Държавния департамент да се тревожат. В края на краищата отивах на дипломатическа мисия, нали така?
Всичко останало изглеждаше наред и двамата с Кейт подписахме визите и двете им копия. Рецепционистът подпечата формулярите, а после и паспортите ни.
— Няма такса — каза ми Хабиб. — Дипломатически жест.
Би трябвало да плащат на мен, задето отивам в Йемен.
Излязохме от консулството, хванахме такси и се върнахме на Федерал Плаза 26, моя дом далеч от дома.
В пет следобед вече бяхме допълнили всички досиета в компютрите си и бяхме изпратили имейли до приятели и колеги, за да обявим предстоящото ни заминаване за Йемен.
В отговорите си повечето ни пожелаваха късмет; някои изказваха предположението, че сме откачили.
Ал се върна и докладва, че не е успял да открие Набеел ал Самад и че според ОАК (отдел „Анализ на комуникациите“) мобилният му телефон не изпращал сигнал. Каза, че щял да напише доклад и да се обърне за напътствия към шефовете. Аз обещах да направя същото.
С две думи, Набеел ал Самад не фигурираше в челните места на ничии списъци издирвани хора. Информаторите, били те близкоизточни или други, са прочути с непостоянството си и обикновено са изпечени лъжци. Понякога играят и двойна игра, така че ми хрумна интересната мисъл, че г-н ал Самад си има и допълнителна работа извън деликатесния магазин и просто е искал да ме разгледа. Може пък и да ме е снимал, кой знае.