Снайперистът се намираше на петстотин, дори може би шестстотин метра нагоре по склона, в ефективния обхват на мерника на Замо. Изстрелът обаче нямаше да е от лесните заради тъмнината и защото неравният терен изкривява преценката за разстояние до мишената.
Всички бяхме неподвижни като камънаците около нас, докато Замо се прицелваше от коляно. Наоколо нямаше достатъчно висока скала, на която да подпре пушката си, така че се целеше без опора, а си личеше, че има проблем с наранената си лява ръка. Нямаше да издържи дълго в едно положение. И наистина, Замо свали пушката, после отново се прицели и отново се отказа.
Господи. Хайде, човече. Можеш да го направиш. И го направи бързо, преди онова копеле отново да започне да оглежда терена.
Замо пое дълбоко дъх, после стана, пое отново дъх, задържа го и стреля.
Отпусна се на коляно и вкара нов патрон.
— Цел? — попита Бренър.
Замо го погледна, сякаш не можеше да разбере въпроса. После каза:
— Целта поразена.
Така де, защо да си правиш труда да стреляш, ако няма да улучиш?
Е, Замо беше доволен от себе си, а аз смятах, че сме страшни късметлии — нещо, което не можеше да се каже за Пантерата.
— Трябва да действаме, преди Пантерата да е чул цялата тази тишина — предложих.
Всички се съгласиха с мен и тръгнахме тихомълком и предпазливо по пътеката, която се виеше около подножието на върха с платното отгоре. След стотина метра Замо спря до някакъв тесен процеп, погледна нагоре и каза:
— Тук. Не виждам вход на пещера обаче… ами нещо като скален корниз…
Погледнах нагоре през оптичния мерник и различих скални пластове, които се издаваха от хълма и хвърляха сенки по склона. Входът на пещерата можеше да е под някой от тях.
Планът ли? Ако Чет и Бък бяха с нас, щяхме да останем тук цяла седмица с карти и диаграми, после да се обадим на Хауард и да го помолим да звънне във Вашингтон за разрешение. Аз обаче имах по-добър план — да се качим горе, да намерим пещерата, да убием Пантерата и да слезем долу.
Бренър обаче имаше някои добавки — Замо трябваше да остане тук и да ни прикрива, а ние тримата да потърсим входа, но само един от нас да влезе вътре. И кой по-точно? Е, ами който го е измислил.
— Внимавайте за опънати жици — прошепна Бренър. — Може да е заложил сигнални ракети или експлозиви.
Благодаря за предупреждението.
Тръгнах пръв, Бренър беше зад мен, а Кейт остана последна. Пътеката минаваше предимно по плоски скали, подобно на стръмно стълбище, разчистено от камъни. От време навреме по някой камък все пак се търкулваше и вдигаше ужасен шум, за който знаех, че не е толкова силен, колкото го чувах в главата си.
Бях доволен от малкия М4, който напълно отговаряше на рекламата си — лек и компактен и със сигурност щеше да свърши отлична работа в пещерата. Луната беше достатъчно ярка да осветява пътя, но не и да различим опъната жица, така че напредвах внимателно, като опипвах ръбовете на каменните стъпала.
Напредвахме бавно, но идеята бе да изненадаме Пантерата, без да бъдем изненадани ние от някоя жица и да бъдем направени на парчета. Или най-малкото да задействаме сигнална ракета, която щеше да ни освети като попаднали в светлините на фарове елени, след което да последва откос от АК–47.
Нямаше начин да знаем със сигурност дали има някакви подобни капани по пътя към пещерата, но ако аз живеех на подобно място, със сигурност щях да се погрижа да заложа на пътеката нещо, което да ме предупреждава за посетители.
И ето го наистина. Напипах го с ръката си — опъната жица на петнайсетина сантиметра над широкия корниз, на който ми предстоеше да изпълзя.
Обърнах се и дадох знак на Бренър, който бе на три метра зад мен, като използвах сигнала за опъната жица, който, ако случайно се интересувате, е като пантомима, в която опъвате ластик.
Бренър кимна. Обърнах се и внимателно прекрачих странично жицата. Не можеш да я срежеш, защото освобождаването на напрежението ще задейства капана. Затова я оставяш, маркираш я и продължаваш напред. Увих жицата с бялата си носна кърпа и продължих нагоре.