Както беше предсказала Ани, двамата с Кейт не се чувствахме особено добре, така че Кейт Тифозната и Джон Антракса се прибраха у дома.
След като се прибрахме в апартамента, Кейт си облече пижамата и влезе в интернет. Аз сърфирах с дистанционното на телевизора. По „Хистъри Ченъл“ имаше премиера на филм за кучето на Адолф Хитлер.
— Според сайта на тяхната Комисия за поощряване на туризма Йемен бил, цитирам, „неоткритата перла на Арабия. За истинския Йемен се знае много малко и когато посетителите дойдат в страната, пътешествието им почти винаги е свързано с прекрасни приключения“ — уведоми ме Кейт.
— Отбележи си онова „почти“.
Тя продължи да чете:
— „Надбягването с камили е един от любимите древни спортове на арабите и, разбира се, на йеменците, тъй като те по произход са араби“.
— Аз пък си мислех, че са от Бруклин.
— „Парапланеризмът — продължи тя, — подобно на легендата за Сюлейман, който пресякъл Йемен с птицата си, за да се види със Савската царица, е изключително забавен начин да откриете страната ни, докато летите над планини и морета“.
— А също и с безпилотни самолети.
— Тук не пише нищо за тях.
— А за засади на Ал Кайда?
— Може да е в раздела за туризъм и планинарство.
— Аха. Какво има за вечеря?
— Хапче против малария.
Изпихме си хапчетата и гледахме повторението на „Аз обичам Люси“. Наистина ли светът е бил толкова простичък?
10.
Както беше обещал, Том Уолш ни уреди среща с отдел „Външни работи“ на Държавния департамент за запознаване с културните особености. ОВР се намира тук, на Федерал Плаза 26, което е удобно, но това не пречи заниманието да си остава все същата гадост.
Във вторник, осем сутринта, се срещнахме с г-н Бъкминстър Харис (откъде белите аристократи измислят тези имена?) в малка заседателна стая без прозорци. Г-н Харис ни помоли да го наричаме Бък и ни покани да седнем.
Бъкминстър Харис беше добре облечен джентълмен около шейсетте и предположих, че е видял известна част от света по време на дългата си и несъмнено бляскава кариера в Държавния департамент. Това вероятно бе последната му задача, преди да се оттегли в някой аристократичен анклав на североизток, където да пише мемоари за „Йейл Юнивърсити Прес“. Дотогава обаче ни беше писано да прекараме сутринта заедно.
Явно тази седмица за Йемен щяха да пътуват само двама души, Кейт и моя милост, така че групата беше малка и сплотена. Кейт, естествено, имаше бележник, така че не ми се наложи да се притеснявам, че съм забравил моя.
На стената бе окачена цветна карта на Йемен, а на масата имаше диплянки на Държавния департамент. Обещах си да не забравям за тях.
Г-н Харис се настани по-удобно и започна:
— Е, значи отивате в Йемен?
Че защо иначе щях да съм тук?
— Бях там по време на гражданските войни — уведоми ни той.
— Колко бяха те? — поинтересувах се.
— Доста.
— Ясно. И кой победи?
— Северът — отвърна той.
— Добре. Нали?
— Южняците бяха последователи на Маркс.
— Карл или Гручо?
Той се изкиска и продължи:
— А северните племена са диви, изостанали и фундаменталисти.
— Радвам се, че добрите са спечелили.
Реших, че Бък ще ме изкара в коридора да ми чете конско, но той се усмихна и рече:
— Разказаха ми за вас.
Сериозно?
— Доколкото разбирам, вече сте били в Йемен.
— Точно така. За кратко. През две и първа.
— Е, там нищо никога не се променя, освен към по-лошо.
— С нетърпение очаквам да видя това развитие.
Той отново се усмихна.
— Това е страна, която можеш да обичаш и мразиш едновременно.
Всъщност това е страна, която обичаш да мразиш. Но това беше час на Бък и нямах намерение да се изявявам като онези тъпи ученици, които прекарват един месец някъде и се опитват да впечатлят учителите си с малоумните си наблюдения.