— Да вземем следващия полет обратно ли? — попитах с надежда.
— Не.
— Защо може да не ни посрещнат? — поинтересува се Кейт.
— Нещата може да се объркат — отвърна Уолш.
— Значи ако четирима типове с бели нощници ни поканят да влезем в черен микробус, трябва да откажем, така ли? — попитах аз.
— Определено. Никога не сме губили човек на летището — окуражително добави Том.
— А някой да се е забавял на летището? — поинтересувах се аз.
— От време на време. Вие обаче пътувате с дипломатически паспорти — напомни ни той. — Не сте длъжни да отговаряте на никакви въпроси, освен за целта на пътуването си, която е американското посолство. Настоявайте да се обадите в посолството. Дежурният офицер там е предупреден за пристигането ви.
— Ако не ми отговори, мога ли да звънна на теб?
— Не. — Том продължи: — Ще ви посрещнат, преди да минете през паспортна проверка. Няма да е нужно да минавате през митницата, но ако някой настоява да отворите багажа си, направете го. И се погрижете в него да няма нищо оскърбително, компрометиращо или контрабандно.
— Като сапун ли?
— Като оръжия, алкохол и някои списания. Или нещо произведено в Израел.
— Значи никакви узита?
— В плика има списък — уведоми ни той. — Ако на летището всичко мине добре, ще ви чака конвой от три коли, който ще ви откара до посолството.
— Оръжието ни с дипломатическата поща ли пътува? — попитах аз.
— Не. Ще оставите личното си оръжие тук. Когато влезете в колата в Сана, ще ви дадат пистолети, които ще имате право да носите през цялото време.
— Кой е човекът за свръзка на летището? — попита Кейт.
— Казва се Пол Бренър — отвърна Том. — В плика има негова снимка. Доколкото разбрах, преди е бил от армейското ПКР — поделение за криминални разследвания. Сега работи в Дипломатическа сигурност.
— Той знае ли защо отиваме в Йемен? — продължи с въпросите си Кейт.
— Нямам представа. — Том стана. — Искам отново да ви благодаря, че приехте това назначение. Ида ви пожелая и на двама ви късмет. — Погледна ме и добави: — Джон, знам, че имаше известни резерви, но знам също, че ще станеш по-ентусиазиран, когато научиш колко важна е тази мисия за страната ни.
— Вече го усещам, Том.
— Добре. — Той се обърна към Кейт. — На теб ще ти е по-трудно като жена и като член на екипа, който трябва да държи Джон на линия.
Двамата се изкискаха. Адски смешно, няма що.
С Том се здрависахме мъжки, а Кейт получи прегръдка, което във всяка федерална сграда се смята за сексуално посегателство.
Обещахме си да поддържаме връзка по имейла и да си пращаме картички за празниците.
— Не мога да повярвам, че довечера се качваме на самолет, за да прекараме цяла година в Йемен — каза Кейт, когато излязохме в коридора.
— Изключи ли тостера?
— Е… може пък и да не е цяла година.
— Най-вероятно не.
— Развълнуван ли си?
— Все се щипя, за да съм сигурен, че не сънувам.
Повървяхме мълчаливо към асансьорите, след което тя каза:
— Чувствам се по-добре, че сме заедно и ще можем да се пазим един друг.
— Да. — Спомних си една стара арабска поговорка: „Когато минаваш през минно поле, накарай една от жените ти да върви на петдесет крачки пред теб и камилата ти“. Разбира се, не казах точно това. „Ако имах още три жени, щях да разполагам с цял петчленен екип и щяхме да се пазим един друг“. Всъщност не казах и това, а: — Винаги се пазим един друг.
Тя ме целуна. Асансьорът дойде и слязохме, хванати за ръце.
14.
Ал Расул каза, че искал да ме види, преди да замина, така че отидох до бюрото му и му предложих да пием по кафе в стаята за почивка.
Седнахме на една маса с чашките.
— Том се съгласи да те прати в Йемен с нас — казах му.
Той се усмихна.
— Знаеш ли, всъщност никога не съм стъпвал в мюсюлманска страна.
— Освен в Бруклин.
Той отново се усмихна.
— Не мисля, че ще ми хареса. Сигурен съм, че на жена ми няма да й хареса.
— Тя мюсюлманка ли е?
— Да. Но е родена тук. Новите имигрантки с техните шалове и забрадки я побъркват.