Мъжете изреваха:
— Смърт на Салех!
Пантерата се усмихна и вдигна ръце, но мислите му бяха другаде. Самият той нямаше да води тази атака, макар че някои от бойците му можеха и да се запитат защо не е сред тях. Всъщност капитан Зухаир вече беше повдигнал въпроса.
Булус ибн ал Дервиш не се боеше от смъртта, но се страхуваше да не бъде заловен, особено от американците, неговите бивши сънародници. Страхуваше се от затвора, от мъченията, от унижението, че близките му в Америка — баща му, майка му и сестра му — могат да го видят държан като някакво животно в американски затвор.
Смъртта беше за предпочитане, а да умреш в джихад означаваше сигурно място в рая. Но в едно сражение смъртта не беше гарантирана.
Ако го заловяха, цялото джихадистко движение в Йемен щеше да пострада или дори да рухне. Поради тази причина, и защото Бог искаше той да остане жив и свободен, за да се бори срещу кръстоносците, той не можеше да участва в атаката.
Възнамеряваше обаче да е там, да се включи в победата и да ръководи екзекуцията на оцелелите.
Направи знак на хората си да замълчат и отново заговори:
— Аз ще съм с вас в момента на победата. — Извади джамбията си от ножницата, все още изцапана с кръвта на белгийците, и я вдигна високо. — Заедно с вас ще прережа гърлата на всички, които попаднат в ръцете ни. Никаква милост! Никакви пленници!
Мъжете зареваха въодушевено.
Капитан Зухаир наклони глава към лейтенант ал Рашид и прошепна:
— Той знае как се режат гърла.
Ал Рашид кимна.
Булус ибн ал Дервиш се обърна към Кааба в Мека, вдигна лице и извика:
— Бог е велик!
— Бог е велик!
— А сега да се помолим.
Не беше време за сутрешния салат, но пък дуа, смирената молитва в момент на криза или опасност, можеше да се казва по всяко време, така че Булус ибн ал Дервиш седна с кръстосани крака и обърнат към Мека. Мъжете последваха примера му. Пантерата изрецитира от Корана:
— Когато небето се разкъса и когато планетите се разпръснат, и когато моретата бъдат отприщени, и когато гробовете бъдат преобърнати, ще узнае всяка душа какво е направила преди и какво е оставила5.
След това продължи:
— Нека всеки се помоли мълчаливо на Бог за сила, храброст и победа в битката.
Пустинята отново се смълча, ако не се броеше шепотът на вятъра от Пустия район.
Булус ибн ал Дервиш се молеше наум, обръщаше се към Бог да вдъхне кураж на хората му. Молеше се също и за себе си.
„Нека прережа много американски гърла тази нощ“.
Но както често се случваше, когато се молеше за смъртта на американци (като преди атаката срещу „Коул“), в ума му се натрапваха и други мисли: мисли за детството му и училищните години в Америка. Мисли за семейството и за някогашния му дом.
Смущаващи мисли, объркани спомени, които тежаха на душата му.
Не беше щастлив в Америка, а тук, в страната на предците си. Йемен бе древен и чист в миналото — и той щеше да го пречисти отново.
Погледна великолепното пустинно небе, което не се бе променило от дните на предците му, от дните на Сътворението, и се закле на глас:
— Земята на Йемен ще бъде чиста и неопетнена като небето над нея.
И Бог му проговори:
— Ти, Булус ибн ал Дервиш, ще бъдеш спасителят на Йемен и исляма.
Усети леко докосване по рамото, вдигна поглед и видя капитан Зухаир.
— Ако имате минутка, господине, преди да поведа хората в битка — тихо каза капитанът.
Пантерата се изправи и го последва в една кирпичена колиба.
В малкото помещение, осветено от свещ, беше и лейтенант ал Рашид.
— Уверен съм, господине, в пълната ни победа тази нощ — започна Зухаир. Замълча за момент и продължи: — Но трябва да ви докладвам, че току-що получих по мобилния телефон информация от нашия приятел, който е в американския лагер. Той съобщава, че американците и силите им за сигурност, около трийсет души, се въоръжават и че работниците, в това число и приятелят ни, се подготвят за атака.
Пантерата мълчеше. Възможно ли бе да е истина? Или капитан Зухаир губеше кураж?
— Може би няма да е зле да отложим нападението за друг път — предложи Зухаир. — Може би след седмица. Така хората ще могат да тренират допълнително. Освен това, господине, трябва да помислим за още бойци.