Пантерата помълча още малко, но накрая каза:
— Ще атакуваме тази нощ. И не можем да добавяме повече хора към отряда. В момента четирийсет души пътуват към Аден, за да атакуват хотел „Шератон“ и да убият американските войници и шпиони, които живеят там. Други четирийсет скоро ще поемат към Сана, за да нападнат американското посолство. А това, капитане, са всички бойци, с които разполагаме в лагера.
— Така е, господине. Но може би не биваше да разделяме силите си. Може би е по-добре да ги съсредоточим върху петролната инсталация, за да си осигурим пълна и бърза победа.
Пантерата вече беше обсъждал това с капитан Зухаир, а ето че сега той го повтаряше отново — в самото навечерие на битката.
— Взех решение да се атакува на три фронта — каза Пантерата малко раздразнено, но и авторитетно. — Това ще накара правителството да реагира със страх и смущение. Властите няма да знаят къде и кога да очакват следващата атака, нерешителността ще ги парализира и те ще обтегнат отношенията си с американците, които винаги искат действие и решения.
Капитан Зухаир нямаше какво да му отговори.
— Вече ти казах това — напомни му Пантерата. — Американците са арогантни, а правителството е съставено от страхливци. Ще се убедиш, когато нападенията постигнат успех.
— Да, господине.
— Ако беше тук след атаката срещу „Коул“, щеше да разбереш какво говоря и върша.
„Подобно на всички лоши генерали, този лелее победите си и забравя пораженията си“, помисли си Зухаир. Но каза само:
— Да, господине.
Пантерата се обърна към лейтенант ал Рашид.
— Говори. Какво е мнението ти?
Саид ал Рашид си пое дъх.
— Определено разбирам тревогите на капитан Зухаир, но… — Хвърли поглед към Зухаир, после се обърна към Пантерата. — Но виждам също, че думите ви са истина, господине.
Пантерата кимна.
Ал Рашид продължи предпазливо:
— Ние… ние двамата с капитан Зухаир сме прости войници, господине, и мислим за тактиката. А вие, господине, разбирате от стратегия. А това е отлична стратегия. Да всееш страх в правителството и да причиниш вътрешни раздори…
— Както и между властите и американците.
— Да, господине. И, разбира се, победата ни тази нощ ще бъде още по-славна благодарение на вашето ръководство и планиране.
Пантерата кимна отсечено.
— Ако няма друго, съветвам ви да поговорите с всеки човек, за да е сигурно, че са разбрали плана на атаката. Няма да казвате нищо от това, което казахте току-що на мен.
— Да, господине.
— До петролната инсталация има шест километра и ако тръгнете сега, ще стигнете до нея за по-малко от два часа — напомни им той и нареди: — Атаката трябва да приключи най-малко два часа преди зазоряване, за да можем да се оттеглим в лагера под прикритието на нощта.
— Да, господине — отговориха двамата в един глас.
— Набеел иска да говори с вас — каза капитан Зухаир.
— Сега ли?
— Каза, че било важно.
— Добре. Да дойде. Вие останете.
Лейтенант ал Рашид излезе и след секунди се върна с Набеел ал Самад, младшия адютант на Пантерата.
Пантерата го погледна на слабата светлина на свещта. Също като него, Набеел беше живял в Америка, макар че ходеше там само по бизнес — бизнес на Ал Кайда. Както и от време на време да предаде устно съобщение на семейството на Булус ибн ал Дервиш и да получи отговора на баща му, майка му и сестра му. Беше направил това само преди три дни, така че какво искаше сега?
— Какво има, Набеел? — попита Пантерата.
Набеел ал Самад поздрави подобаващо и каза:
— Господине, току-що се чух с нашия приятел в Ел Рахаба.
— Така ли? И какво казва приятелят ни от летището?
— Тази нощ в два и четирийсет и пет в Сана ще кацне египетски самолет. В списъка на пътниците фигурират двама американци от Ню Йорк, пътуващи с дипломатически паспорти. Научихме за тях преди две седмици, когато американският Държавен департамент подаде искане за визи на тяхно име.
— Да? И какво?
— Американците са Джон Кори и съпругата му Катрин Мейфийлд.
— И са дипломати, така ли?
— Не, господине. И двамата са агенти от Федералното бюро за разследване.