— Убий и двамата — каза той на Набеел.
Адютантът му кимна, после попита:
— Кога? И къде?
— Когато можеш и където можеш. В Сана. Или в Аден, ако отидат там. — Пантерата се замисли за момент. — Или в Мариб, ако решат да дойдат тук и да ме търсят. Вземи колкото хора са ти необходими и ги убий при първа възможност.
— Ще се погрижа за това, господине.
Пантерата се канеше, да го отпрати, но Набеел не беше свършил.
— Всъщност аз се срещнах с този човек.
— Така ли? Къде? Как?
— В Ню Йорк, господине. Само преди седмица. — Набеел очакваше този момент да впечатли шефа му с познаването на врага и да покаже, че е полезен в Америка. Посещенията му в Ню Йорк му харесваха и той искаше да продължат. — След като получих името и служебния му адрес от консулството в Ню Йорк, звъннах на номера от визата и поисках да говоря с Джон Кори с твърдението, че имам важна информация за него относно терористична заплаха.
Пантерата се усмихна.
— Е, не си го излъгал.
Набеел и двамата иракчани видяха усмивката му и се разсмяха.
— Кори се обади и аз обясних, че съм научил телефона му от човек, който не желае да бъде разкриван — продължи Набеел. — Разменихме няколко думи и се уговорихме да се срещнем.
— В правителствената сграда ли? — попита Пантерата.
— Не, господине. Процедурата за първа среща не е такава. — Набеел си помисли, че може да е смешно, и заговори на английски. — С агент Кори се срещнахме в един, еврейски деликатесен магазин.
Пантерата отново се усмихна, но иракчаните не знаеха английски и не разбраха.
Окуражен от усмивката на началника, Набеел продължи на същия език:
— „Бенс Кашер Дели“ на Запад на три осем. Знаете ли го, господине?
— Западна трийсет и осма — каза Пантерата на английски. Веселието му изведнъж се стопи и той продължи рязко на арабски:
— Разкажи ми за този човек.
Набеел не искаше да казва, че срещата е била кратка и че лошият му английски е попречил на разговора.
— Беше арогантен — каза той.
— Всички са арогантни.
— Той е по-арогантен от другите. — Набеел си помисли за кратката си среща с американския агент. — Беше груб, държеше се като човек, който не уважава мен и онези от нашата вяра, които живеят в Америка.
Не беше сигурен дали това е вярно, но шефът му искаше да чуе точно такива думи.
Пантерата кимна.
— Арогантен.
— Изглеждаше така, сякаш искаше час по-скоро да си тръгне — беше миналата събота, а агентите не искат да работят в събота и неделя. Затова се разбрахме да отида в службата му за нова среща, в понеделник сутринта.
Не спомена за нуждата от арабски преводач.
— И ти отиде ли? — попита Пантерата.
— Не, господине. Би било опасно.
Пантерата се усмихна и се пошегува:
— В такъв случай може да е дошъл в Йемен, за да търси теб и ти да си човекът, когото иска да убие.
— Не, господине, вас търси. Но аз ще го убия преди това.
— Ще го направиш. Ще убиеш и жена му. Това ли е всичко?
— Това е всичко, господине — отвърна Набеел. — Искам обаче да ви дам това.
Бръкна във футеха си и иракските офицери застанаха нащрек.
Набеел извади малко бяло картонче и го подаде почтително на Пантерата.
— Това е визитната картичка на агент Джон Кори, Даде ми я, за да я покажа на охраната, когато отида в сградата.
Пантерата взе визитката и я поднесе към светлината на свещта:
Имаше служебен номер за контакт, но не и мобилен.
На визитката имаше и два печата — на Федералното бюро за разследване и на Нюйоркското полицейско управление.
Булус ибн ал Дервиш остана загледан в картичката по-дълго, отколкото му бе нужно да я прочете, после я обърна и видя допълнителния надпис: Набеел ал Самад, среща с дет. Кори.
Набеел знаеше, че някои от хората, които работят с и за Ал Кайда в Америка, понякога преувеличават делата и постиженията си, така че визитката беше добро доказателство, че си е свършил работата — и че говори истината.