Нашият йеменски приятел се появи отново и извика:
— Казах ви да чакате тук!
— Да, но казахте също, че човекът от посолството е с вас.
— Да. Ето го.
— Господин и госпожа Кори, предполагам.
Обърнах се. Към нас вървеше някакъв тип с джинси и дълго яке. Разпознах човека от фотографията, Пол Бренър.
— Съжалявам, че не успях да ви посрещна — каза той. — Разговарях с този господин за визите ви.
— Йеменското консулство в Ню Йорк ни увери, че не трябва да плащаме такса — казах аз.
Той се усмихна, протегна ръка на Кейт и се представи.
— Пол Бренър. Приятно ми е да се запознаем, госпожо Кори. Добре дошли в рая. Надявам се, че сте пътували добре.
— Да… благодаря.
Бренър протегна ръка и на мен.
— Репутацията ви ви изпреварва.
— Личи си — казах. И попитах: — А кой е палячото?
Бренър представи палячото като полковник Хаким от Службата за политическа сигурност, както наричат йеменската тайна полиция. Полковник Хаким не се здрависа с нас, а се обърна към Бренър.
— Искам да говоря с колегите ви насаме.
— Казах ви, че това няма да стане, полковник — отвърна Бренер.
— Отказвате ли ми?
— Казвам, че трябва или да арестувате всички ни, или да ни пуснете.
Полковник Хаким като че ли обмисли двете възможности и накрая каза:
— Може да присъствате.
— Това не фигурира във възможностите.
Беше мой ред да се покажа като алфа-мъжкар и се обърнах към полковник Хаким.
— Кажете на онези момчета да свалят автоматите — казах и посочих войниците.
Той се поколеба, после излая нещо на арабски и войниците свалиха оръжията.
— Има проблем с визата ви, както и с визата на жена ви — каза Хаким. — Несъответствие с адреса. Така че мога да ви помоля да напуснете Йемен.
Кой казва, че нямало Бог?
— Не сте вие онзи, който ще вземе подобно решение, полковник — каза му Бренър.
Разбира се, че е той. Млъквай.
Полковник Хаким нямаше какво да отговори.
— Утре посолството ще се обърне с официален протест към външното ви министерство. Приятна вечер, полковник.
Полковник Хаким отново нямаше какво да отговори, но тогава Бренър най-неочаквано му протегна ръка и Хаким се поколеба, обаче я пое.
— Трябва да останем съюзници във войната срещу Ал Кайда — каза Бренър. — Така че престанете с тези глупости. Ас-салаам алейкум.
Полковник Хаким се възползва от шанса да запази достойнството си пред войниците и отговори:
— Уа алейкум ас-салам.
— Обадете ми се, ако минавате през Ню Йорк — казах на полковника.
И поехме към втория кръг на ада — багажа и митницата.
— Какво беше всичко това? — попитах Бренър, докато вървяхме.
— Просто йеменското правителство се опитва да демонстрира властта си — отвърна той. — Мислят си, че те командват тук.
— Нима не командват те? — поинтересува се Кейт.
— Никой не командва — отговори Бренър. — Това е причината да сме тук.
Именно. Природата не търпи празно място. Или, ако искаме да сме по-позитивни, ние сме тук, за да помогнем.
— Всъщност във визите ни като домашен адрес е отбелязано Федерал Плаза двайсет и шест — казах аз.
— На тези клоуни не им е нужен домашният ви адрес.
— Аха. Пък и ние на практика живеем на работните си места.
Бренър си проби път през гъмжилото колички и хора, като дрънкаше нещо на арабски — може би: „Извинете, но ние сме американци и трябва да излезем от този кенеф. Благодаря“.
После посрещачът ни каза нещо на един носач, който кимна.
Въртящият се конвейер не показваше признаци на живот.
— Май ще почакаме — каза Бренър. — Понякога конвейерът не работи. Докарват багажа и настъпва пълна лудница. Голям майтап е да гледаш.
— Откога сте тук? — попитах.
— От твърде дълго.
— И аз така.
Той се усмихна.
Г-н Пол Бренър изглеждаше към петдесетте, висок (но поне един пръст по-нисък от мен), доста добре изглеждащ, с добро телосложение, гъста черна коса и много загорял от слънцето. Под синьото си яке носеше сива тениска, на която видях надпис „Федерален затворник“. Яко. Не толкова смешна бе яката на бронежилетката, която се подаваше над тениската. А и дългото му яке беше издуто от дясната му страна.