Бренър получи есемес, стана и ни подкани:
— Насам.
Последвахме го до двойна стъклена врата, която според спомените ми водеше към малка покрита тераса с изглед към парк.
Бренър отвори едната врата и каза:
— Можем да поседим тук. Вечерта е приятна.
Всъщност беше около пет сутринта и дотук нямаше нищо приятно, но заради питието бях готов да седна навсякъде.
На терасата имаше тръстикова мебел. Някакъв мъж се беше настанил с гръб към нас. Докато приближавахме, той стана, обърна се и каза:
— Добре дошли.
Беше тъмно, но разпознах преподавателския глас. Човекът пред нас беше г-н Бъкминстър Харис.
18.
— Бъки! — Двамата с Кейт се хвърлихме в обятията му й заговорихме развълнувано.
Всъщност аз казах:
— Вие пък какво правите тук?
Той се усмихна и отговори:
— Реших да продължим уроците на място.
— Аз пък си помислих, че сме приключили с ученето.
— Човек се учи, докато е жив, господин Кори. — Той пое ръката на Кейт. — Радвам се да се видим. Надявам се, че пътуването е било приятно.
— Беше, докато не се срещнахме с полковник Хаким — отвърна Кейт.
— А, да — рече Бък. — Полковник Хаким е като кози барабонки. Навсякъде е.
Доста остроумно. Както и да е, Бък носеше едно от онези бели ленени сака, които можеш да видиш във филмите за британските колонии от 30-те, и незнайно защо изпитах остра нужда да посетя „Кентъки Фрайт Чикън“.
— С директния полет на военните ли пристигнахте? — попитах го.
— Да. Ужасно пътуване. Неудобно, сервират ти храната в кутия. И никакъв алкохол. Да не сме станали мюсюлмани? — риторично попита той и ни увери: — Вие двамата постъпихте умно, че предпочетохте по-бавния маршрут.
— Е — казах аз, — смятам да използваме бързия маршрут, когато му дойде времето.
— Точно така ще направите.
И тогава си представих сандък човешки останки в трюма на С–17. Човек трябва да внимава какво си пожелава.
Бък се върна на темата за полковник Хаким.
— Пол ми съобщи за забавянето на летището, но няма нищо обезпокоително. Ще подадем официално оплакване.
— Добре — отвърнах аз, макар че не давах и пет пари. — За мен скоч и сода, ако обичате.
Така и така май нямаше да ни предложи.
Бък ни покани да седнем, влезе в ролята на домакин и отиде при подвижния бар.
— А какво ще желае госпожа Кори?
— Само вода, моля.
Бренър също беше на вода. Женчо.
Бък като че ли пиеше нещо като джин с тоник и лайм, но без малко хартиено чадърче.
Седнахме на масата за коктейли, осветена с няколко големи свещи, и Бък вдигна чашата си.
— За успеха на мисията.
Всички се чукнахме.
— Ще участвам в назначението, както и Пол — уведоми ни Бък.
Г-н Бъкминстър Харис не изглеждаше като убиец, но и преди ми се е случвало да ме изненадват. Както бях очаквал, г-н Бренър също беше в екипа.
— Говоря свободно арабски, а това ще ви е нужно — напомни ни Бък. — Пол владее донякъде езика, но не и разговорно. По-скоро може да дава заповеди от сорта на „Разкарай се от пътя ми, кози син такъв“.
Бренър и Харис се изкискаха, сякаш бяха споделяли тази шега и преди. Явно се познаваха и явно Бък работеше тук или пътуваше непрекъснато между Йемен и Вашингтон и/или Ню Йорк. Беше ме баламосал на Федерал Плаза 26 и бях сигурен, че няма да ми е за последен път. За последен път обаче щях да го приема толкова добре.
— Има и пети от екипа, но тази вечер той не е тук.
— А къде е, кой е и кога да го очакваме? — попита Кейт.
Бък я погледна.
— Сега не мога да отговоря на този въпрос.
— В такъв случай може би ще ни кажете кой е шефът — обадих се аз.
— Аз — рече Бък.
— И мога ли да попитам за кого работите?
— За правителството на Съединените щати, господин Кори. Също като вас.
Когато трябва да очистиш или прибереш някого зад граница, винаги има човек от ЦРУ, но както бях заключил в Ню Йорк, Бък не ми приличаше на онези от Управлението, с които бях имал удоволствието да се познавам или да работя, в това число покойния г-н Тед Наш. По-късно ще се спра по-подробно върху г-н Наш. Въпреки всичко попитах за протокола:
— Фирмен човек?
— Не.