Бък Харис прекъсна мислите ми с думите:
— Тук можем да говорим свободно.
Аха. Разбира се, с това изключение, че всяка дума се записваше.
Бренър включи интеркома, свърза се с йеменците в кухнята и поръча на арабски.
Бък пристъпи направо по същество.
— Около мисията има още нещо, което може би не ви е било съобщено.
Не отговорих.
— Или може би ви е било съобщено.
Отново не отговорих. Бък се мъчеше да разбере какво знаем, а аз чаках да видя дали наистина ще ни каже защо сме в Йемен.
Бък хвърли поглед към Бренър, после се обърна към нас с Кейт.
— Е, добре тогава, ще ви кажа. — Поколеба се за момент. — Една от причините да бъдете избрани за назначението е, че ЦРУ има сведения или смята, че Булус ибн ал Дервиш, Пантерата, най-вероятно ще ви набележи за свои мишени, ако знае, че сте в Йемен.
— Всъщност — отвърнах аз — това е единствената причина да ни изберат. — Обърнах се към Кейт. — Пантерата иска да си отмъсти за Лъва. — И за да съм сигурен, че е разбрала, добавих: — Ние сме примамка за Пантерата.
Кейт ме погледна, после погледна Бък и накрая Бренър.
— Разбирам.
— Добре — казах аз. — И това ни прави най-подходящите хора за работата. Точно както ни каза Том.
Тя се замисли над думите ми, но вместо да каже: „Копеле такова“, попита:
— Мислиш ли, че Том го е знаел?
Господи! Скъпа, твоето приятелче е гадно измамно копеленце.
— Ами… не че съм сигурен, но…
Бък прекъсна сарказма ми.
— Никой от нас няма представа дали е знаел, или не, пък и това всъщност е несъществено.
Не и за мен, така че се обърнах към Бък и Бренър.
— Би било хубаво, ако Том Уолш или някой друг ни беше съобщил това в Ню Йорк, за да можем да вземем информирано решение дали искаме да играем ролята на стръв за един терорист. Не сте ли съгласни?
— Съгласен — призна Бък. — Но вече сте тук, знаете защо сте тук и сега ви остава само да решите дали искате да останете, или да се качите в самолета на ВВС и да се приберете у дома.
Бренър реши да ни помогне в решението с въпроса:
— Има ли всъщност значение кой е преследвачът и кой преследваният? Това не променя особено тактическия подход.
Всъщност го променя, ако се случи да си преследваният. Все пак разбирах довода.
— Ясно. Но все пак става дума за истината в обявата за работа. От самото начало тръгнахме накриво.
— Никога не съм ви лъгал — отвърна Бренър. — И никога няма да го направя.
Погледите ни се срещнаха и инстинктът ми подсказа да му повярвам.
Погледнах Кейт, която несъмнено бе раздразнена, че е разбрала последна. Колкото до мен, аз съм си свикнал федералните да ме лъжат, но Кейт все още бе способна да се разстрои от всички глупости и идеята, че трябва да ти казват само онова, което ти е нужно да знаеш.
— Явно си знаел и въпреки това не ми каза — сопна ми се тя.
Знаех какво предстои и отвърнах:
— Исках да го чуеш тук. И не от мен.
Тя кимна и този път не каза нищо.
— Можем да ви оставим сами, за да го обсъдите — предложи Бък.
— Всяка дума тук се записва — напомних му. — Нищо не пречи да го чуете на живо и да си спестите пускането на записа.
— Просто ни съобщете решението си, ако обичате — нетърпеливо рече Бренър. — Вече знаете какво искате да направите. Така че ни кажете.
Е, това не би трябвало да е от сложните решения. Оставаме ли в този опасен кенеф, за да увиснем на куката за месо и да привлечем Пантерата? Или се връщаме у дома и вечеряме в някой приятен ресторант?
Естествено, оставаше и въпросът с кариерата, но това не беше прекалено важно за мен, макар че подобно нещо не можеше да се каже за Кейт.
В основата бяха всъщност жертвите от „Коул“, войната срещу тероризма, задникът, който се наричаше Пантерата, както и може би малко отмъщение за 11/9. Когато нещата се свеждат само до теб, правиш онова, което е най-добро за теб. Но когато става въпрос за нещо по-голямо, правиш необходимото, а не най-доброто.