Между другото, аз съм нещатен агент, което означава, че съм цивилен. Преди пет години бях от НЙПУ, но съм пенсионер по инвалидност, тъй като бях прострелян три пъти по време на служба, при това в един и същи ден. Физически съм добре (за умственото си състояние се колебая), но имаше други причини да приема предложението за пенсия. Сега, подобно на много бивши ченгета, си намерих нова кариера при федералните, които имат безброй антитерористични долари за харчене. Дали си харесвам работата? Скоро щях да разбера.
Взех асансьора до небето на шефовете два етажа по-нагоре.
3.
Шефът ми и жена ми седяха на кръглата маса до големия южен прозорец с добър изглед към Долен Манхатън и Статуята на свободата в пристанището; гледката вече не се закриваше от Близнаците, макар че на прозореца имаше черна ваденка на липсващите сгради с думите: НЕ ЗАБРАВЯЙ.
Никой, в това число и моя милост, не коментира закъснението ми и се настаних на масата.
Не съм особен почитател на г-н Уолш, но уважавам труда му и разбирам под какъв стрес се намира. Иска ми се да мисля, че улеснявам работата му, но… ами, не е точно така. Случвало ми се е обаче да прикрия задника му и да го представя в добра светлина. Той прави същото за мен от време на време. За Том това е трампа. Защо тогава иска да ме прати в Йемен?
— Двамата с Кейт не сме обсъждали темата на съобщението ми — уведоми ме Том.
— Добре. — Дрън-дрън.
Кейт е агент от кариерата, което означава, че харесва шефа си. Или може би просто то харесва, което вероятно е причината аз да не съм луд по него.
Бърза справка за главен специален агент Том Уолш. Млад е за поста си (някъде към четирийсет и пет), изглежда добре, ако си падате по манекени от витрините, никога не се е женил, но поддържа дългогодишна връзка с жена, която е толкова погълната от себе си и нарцистична, колкото и самият той. Това добре ли прозвуча?
Колкото до управленския му стил, Том е малко сдържан към агентите от собствената си служба и е почти снизходителен към подчинените му детективи от НЙПУ. Изисква безпрекословна лоялност, но е забравил, че в същността си лоялността е реципрочно нещо. Том е верен на началниците си във Вашингтон; всички други според него могат да се заменят. Никога не забравям това, когато си имам работа лично с него. Като сега.
Човешките същества обаче са много сложни и ми се е случвало да видя и по-добрата страна на Том Уолш. Например в последния ни голям случай, свързан с либийския терорист Асад Халил, известен също като Лъва, Том Уолш прояви физическа храброст, която по нищо не отстъпваше на онова, което съм виждал през двайсетте си години в полицията и през четирите ми години в спецчастта. Ако не беше онази невероятно смела постъпка, когато рискува живота си, за да спаси живота на хиляди невинни, сега сигурно щях да се оглеждам за друга работа — договорът ми изтича другия месец.
Том започна по същество с думите:
— Ще започна по същество. — Погледна някакъв разпечатан имейл и ни съобщи: — От Вашингтон дойдоха две назначения извън страната.
— В Париж и Рим ли? — поинтересувах се.
— Не. Две задачи в Сана — отвърна той и ми напомни: — Това е столицата на Йемен.
— Няма да се получи — уверих го.
— Изслушай ме.
— Ако съпругът ми не проявява интерес, същото се отнася и за мен — заяви Кейт.
Всъщност не го каза точно така. Думите й бяха насочени към мен.
— Да чуем за какво става въпрос.
Благодаря, партньоре. Кейт винаги поставя кариерата и родината пред съпруга си. Е, невинаги. Но често. Водя си бележки.
— Едното място е за легат, а другото за човек от ЕСД — продължи Уолш. — И двете са в Сана, но с някои задачи в Аден. Посолството ни в Сана в момента няма юридически отдел, така че постът е нов и започва от следващия месец.
След това зачете длъжностната характеристика. Аз се изключих.
ЗВИ2, легат е юридически аташе към американското посолство в столицата на страната или към консулствата в по-големите градове. В този случай ставаше въпрос за Сана и може би Аден — единствените два града в Йемен, доколкото ми е известно.
Подобно на много агенти на ФБР, Кейт е юрист, така че аз, детективът, заключих, че работата е за нея. ЕСД е „екип за събиране на доказателства“, еквивалент на криминалистите във ФБР, така че мястото най-вероятно беше за мен.
Сигурен бях, че самото престъпление е атаката срещу „Коул“ — кораб от ВМС, спрял за зареждане в пристанището на Аден. Това се случи на 12 октомври 2000 г., поради което ми се наложи да отида в Йемен през август следващата година. Разследването на терористичния акт продължава и ще продължава, докато всички свързани с него не си получат заслуженото.