Уверих го, че е точно така, с изключение на информацията за ката.
— Едно нещо не ми дава мира и това е Булус ибн ал Дервиш — казах, преди да се оттеглим в стаите си. — Така и не се спряхме върху него, а аз още се опитвам да проумея защо един роден в Америка мюсюлманин ще избяга от родината си. Така де, повечето изменници бягат в Америка, нали така? Какво мотивира този тип? Какъв е проблемът му?
— Не знам, а и не ми пука — отвърна Бренър. — Когато го натикаме в стаята за разпити, ще можете да го попитате.
— В този момент и на мен не ми пука. Но ако знаехме сега защо се е обърнал срещу страната си и ако можехме да влезем поне мъничко в главата му, това би могло да ни помогне да предвидим какво ще направи и кои са силните и слабите му страни.
— Всъщност ЦРУ разполага с негов психологически профил — каза Бък. — Скоро ще се запознаем с него и нищо чудно да се окаже полезен.
— Добре. — Трябва да си луд, за да познаваш лудостта. Не че искам да кажа, че в ЦРУ са побъркани. Или имах предвид точно това?
— Знаете ли, че родителите на заподозрения са подали иск пред Федералния съд синът им да бъде изваден от черния списък на ЦРУ? — попита ме Бък.
— Знам.
— Това е една от причините да положим всички усилия, за да го заловим жив — каза г-н Бренър.
Всъщност това бе основателна причина да го очистим бързо, преди някой федерален съдия да е успял да се намеси.
Погледнах Бренър, който посочи към тавана, за да ми напомни, че всичко се записва. После прокара пръст пред гърлото си.
Великите умове мислят сходно. Този тип започваше да ми харесва.
21.
На територията на посолството имаше къща за гости. Бренър каза, че била пълна, но сме можели да поспим няколко часа в основната сграда, преди да отидем в „Шератон“, и ни заведе в една спалня на втория етаж, където вече бяха занесли багажа ни.
— Наложи се да преустроим няколко кабинета в спални — обясни той. — Ако степента на опасност се повиши, персоналът на посолството, който живее извън територията му, трябва да се премести тук, така че става малко пренаселено, докато бурята отмине.
— Затова ли къщата за гости е пълна? — попитах аз.
— Да.
Е, радвах се, че се махаме от Сана. За съжаление обаче отивахме в Аден.
Както и да е, стаята изглеждаше достатъчно удобна за всеки служител в посолството, бягащ от побъркан джихадист. Две звезди.
— Банята и тоалетната са в дъното на коридора — уведоми ни Бренър.
Една звезда.
— Ще се регистрирате в „Шератон“ днес следобед — каза Бренър. — Хотелът е добре охраняван и има доста повече удобства, отколкото тук.
— Освен това — добавих аз, — ще искате да излезем, за да видите дали няма да привлечем вниманието на лицето, което търсим.
— Точно така. По-нататък ще ви осигуря сателитни телефони, но засега спокойно можете да използвате телефона в стаята, макар че винаги напомням, че записваме всичко от съображения за сигурност. СПС също записва от свои съображения. И да отговоря на следващия ви въпрос: в стаята ви няма електронни буболечки, само истински. — И се усмихна.
Повярвах му, защото всички знаехме, че ако с Кейт намерим подслушвателно устройство в стаята си, визитата ни в Йемен ще приключи.
— Вие в посолството ли живеете? — попита го Кейт.
— Не. Имам апартамент недалеч оттук.
— И оставате там дори когато степента на опасност е повишена?
Той се усмихна.
— Предпочитам да рискувам с терористи, отколкото да живея с хора от Държавния департамент.
Аз също.
— Сам ли сте там? — попита го Кейт.
Той я погледна и отвърна:
— Да.
— Извинете… не исках да задавам лични въпроси.
— През следващите няколко седмици или месеци ще се опознаем доста добре — увери я той и добави: — Имам близък човек в Щатите.
Добре. И тъй като така или иначе тук не можеш да изчукаш нещо странично, значи си добро момче. Всъщност между служителите на посолството и емигрантите има доста връзки, но Пол Бренър имаше вид на верен мъж. Значи това също беше наша обща черта, наред с хапливия език. Но най-вече общото бе в това, че и двамата бяхме ченгета. А веднъж ченге — винаги ченге.
Бренър смени темата.
— Бих искал да се срещнем във фоайето в, да речем, единайсет часа. Става ли?