— Рано тази сутрин е имало атака на Ал Кайда недалеч от Мариб — тихо ми каза Бък. — Охраната убила шестима от нападателите и заловила един ранен, който казал, че е от Ал Кайда. Компанията разпитва пленника за нашия човек.
Петролната компания ли? Не, ЦРУ.
— Къде е Мариб? — попитах.
— На двеста километра източно оттук. Възможно е това да е знак, че Ал Кайда започва атаки срещу американските и западните интереси в Йемен — предположи Бък. — А нападенията на Ал Кайда рядко са изолирани.
— Аха.
— Бунтовниците на ал Хути са устроили засада на военен конвой северно от града — добави той.
— Тази сутрин няма ли добри новини?
— Има. Долетях с нова пратка „Будълс“ и сух вермут. Довечера ще се сервира мартини.
Моето двойно, ако обичате. Без вермут.
Както и да е, най-сетне си получих кафето и кравайчето с крема и докато дъвчех, при мен дойде г-н Питърс и ме поздрави:
— Добре дошли в Сана.
— Благодаря. Добра служба, падре.
От кратките.
— Аз съм дилетант проповедник — уведоми ме той. — Не се интересувам от верските различия.
— Аз също.
Той реши, че това е смешно, и продължи:
— В делниците работя като шеф на ДСС.
— Сериозно? Как мога да си уредя работа в ДСС?
— Кандидатствайте. Имаме недостиг на хора из целия Близък изток. Никой не иска тази работа. Всички се натискат за Париж, Лондон и Рим.
— Женчовци.
— Пол е заместникът ми — каза той. — Добър човек.
— Аха.
— Никак не ми се иска да го изгубя.
— Къде отива?
— С вас. После у дома.
Не знаех какво точно знае Питърс, така че не отговорих.
Г-н Питърс каза, че искал да ме запознае с някого, и ме поведе към някакъв едър тип, който изглеждаше като щангист, облечен в костюма си за първото причастие.
— Джон Замойски от ДСС — представи го Питърс. — Може би го помните от летището.
— Да. — Беше един от онези във водещата кола.
Здрависахме се и Замойски стисна ръката ми така, сякаш бе последната студена бира в ада.
— Наричайте ме Замо — каза Джон Замойски.
— Бива. Аз пък съм Джон.
По-нататък ще се сменим — ти ще си Джон, а аз — Кори.
— Замо ще е с вас, когато тръгнете за Аден — каза г-н Питърс.
— Добре.
— Ще е с вас и ако се наложи да пътувате в Лошите земи.
— Още по-добре.
— Замо е бил снайперист в Афганистан — продължи г-н Питърс.
Погледнах Замо. Все още имаше военна прическа (никой не иска косата да му пада пред оптичния мерник) и лице, което не се движеше много. Не беше на повече от трийсет и забелязах, че черните му очи не мигат. Явно не беше ням, но остави г-н Питърс да говори вместо него.
— Освен това Замо е експерт по бойни изкуства — каза Питърс.
— С изкуствени войници ли?
Устните на Замо се извиха в усмивка. Харесваше ме. Добро момче, Замо. Седни!
Бренър се присъедини към нас и предложи да тръгваме.
— Ще дойдеш с нас до „Шератон“ — каза на Замо.
Замо дояде чашата си за кафе и кимна.
Реших, че Замо ще е снайперистът на екипа. Добре е да имаш обучен убиец в групата. При това от онези, които ходят на църква.
Замислих се за преживяното, откакто се приземихме, и изпитах същото чувство като при миналото ми идване тук: бях се озовал в Огледалния свят и всички от другата страна бяха луди, при това от толкова отдавна, че се разбираха един друг, но не разбираха никой от новопристигналите.
Както и да е, с Бренър намерихме Кейт, която беше в една група с Хауард.
— Време е да тръгваме — казах й аз.
— Исках да покажа на Кейт кабинета й — напомни ни Хауард.
— Това може да стане утре — предложи Бренър.
Не бях сигурен каква е йерархията тук, но на подобни места хората от сигурността имат известна тежест, така че Хауард отстъпи.
— Добре. Ще се видим в девет. Трябва да ви дам копие от разрешителното за арест на заподозрения.
— А аз може ли да получа копие от заповедта за убийство на ЦРУ? — попитах.
Хауард не отговори.
С Кейт си взехме багажа и излязохме. Бренър ни чакаше с един „Ланд Крузър“. Беше ярък слънчев ден, но вече започваше да става горещо.