Бренър продължи запознаването ни със страната:
— Докато пътувате на юг към Аден, което ще стане скоро, за известно време ще бъдете в племенни територии. Когато приближите Аденския залив, отново попадате на територия на Ал Кайда, а също и на сепаратистите от Южен Йемен, които още се опитват да се отделят от Севера. — Инструктажът завърши с: — На запад, към брега на Червено море, пак има агенти на Ал Кайда, които действат заедно със сомалийските пирати.
Казано накратко, бунтовници на ал Хути на север, Ал Кайда на юг и изток, Ал Кайда и пирати на запад, сепаратисти на юг и племенни главатари насред всичко това. Не остава много място за къмпинг, планинарство и ветроходство.
— А правителството какво контролира? — попита Кейт.
— Предимно основните пътища и градовете — отвърна Бренър. — Но това се променя и трябва да правиш справки с военните, а те лъжат.
— В такъв случай защо изобщо да си правиш труда да проверяваш?
— Заради протокола.
Замо спря на един широк завой и Бренър предложи да слезем и да погледаме града.
Слязохме и застанахме край пътя: Замо остана до джипа.
Използвахме възможността да проверим сателитните телефони и радиостанциите. Винаги е добре да проверяваш осигурената от правителството екипировка.
Старият ограден град на Сана се намираше на по-малко от километър на запад, а по-новите части се бяха пръснали из високото плато, достигайки чак до околните възвишения и планини.
— Старата Сана е прочута с жилищните си кули, някои от които се издигат на десет етажа над градските стени — каза Бренър. — Хиляди са, някои са построени още през единайсети век и се твърди, че били първите небостъргачи на света.
Кейт направи няколко снимки и настоя двамата с Бренър да позираме. Направихме го, без да се прегръщаме през раменете. После Кейт ми даде фотоапарата и я снимах с Бренър, който този път я прегърна.
Фотографската операция приключи и Бренър продължи с разказа си:
— До началото на шейсетте цялата Сана се е ограничавала в рамките на Стария град и населението е било само около шейсет хиляди души. Сега тук живеят около два милиона. Питейната вода намалява бързо и храната се превръща в проблем. Сана стана политически и социално нестабилна и градът е пълен с войници и хора от службите за сигурност, които да държат нещата под контрол.
— Могат да опитат с повечко кат.
— Катът не е решението — отвърна г-н Бренър. — А част от него.
Всъщност беше и двете, но не исках да влизам в спорове с екскурзовода ни.
— Ал Кайда употребяват ли кат? — попитах вместо това.
— Добър въпрос. Отговорът е не. Повечето членове на Ал Кайда в Йемен не са йеменци, а на онези, които са, им е забранено да го употребяват. Така че Ал Кайда са с акъла си по цял ден, а всички други са надрусани още в ранния следобед. Това е една от причините да смятам, че Ал Кайда ще победи тук. Освен ако не успеем да ги спрем.
Да бе. Също като във Виетнам, Пол. Как свършиха нещата там според теб?
Г-н Бренър отново влезе в ролята си на екскурзовод:
— Ако погледнете на запад, зад жилищните кули ще видите някогашните еврейски и турски квартали. Турците отдавна са си отишли, евреите почти ги няма, а малцината останали християни живеят тук горе, където е по-безопасно.
— Май каза, че било силно охранявано.
— Точно така. — Бренър продължи: — През четирийсет и осма, по време на някаква гражданска война, северните племена обсадили града и нахлули в него, грабели, опустошавали и опожарявали дни наред и голяма част от Стария град още носи следите от разрухата. Точно тогава новообразуваният Израел организирал така наречената операция „Вълшебно килимче“ и евакуирал по въздуха около петдесет хиляди йеменски евреи.
— Изумително — рече Кейт.
Обяд?
— Сана многократно е била завладявана от чужденци — продължи Бренър. — Основната заплаха обаче винаги са били племената, за които градът е като прасенце касичка, пълно със злато, подправки, произведения на изкуството и други неща, с които те не разполагат. Населението на Сана още се бои от племената, които са обсаждали за последен път града през шейсет и осма. А сега се появиха племената на ал Хути, който стигна на шейсет километра от столицата.
— Звучи така, сякаш сме попаднали в Средновековието — отбеляза Кейт.
Всъщност звучеше забавно. Искам да стана главатар.