— Това е най-големият и най-непокътнат град със стени в Близкия изток, с площ от над един квадратен километър. Старите еврейски и турски квартали в западната част заемат още един квадратен километър. Източната и западната половини на града са разделени от Уади ас Саила. Когато е сухо, както сега, дерето се използва като пътна артерия.
— А когато е мокро, как слагат осевата линия?
Бренър се усмихна любезно и продължи:
— Джамията Махди е недалеч от дерето. Ако се разделим, ще се срещнем там.
— Добре. Махди при уади. — Апетитът ми се беше оправил от лайняния сук. — Къде е обядът?
— Нататък в една кула, превърната в странноприемница.
Продължихме през лабиринта алеи и тесни криволичещи улички, някои от които водеха до малки площади, пълни с хора, животни и моторни скутери.
Забелязахме сградите, повредени или унищожени от нападението на племената през 1968 г.
— Племената могат да се върнат — каза Бренър. — Или да бъдат заместени от Ал Кайда. И това може да се случи скоро.
Ясно. Но първо да обядваме.
Както и да е, бях сигурен, че нямаме опашка, а и мястото изглеждаше достатъчно безопасно, но нямах нищо против тежестта на ютията и бронежилетката.
Бренър посочи жилищните кули.
— Както виждате, първите няколко етажа са от камък, а горните са от кирпич. Партерът се използвал за животни и събиране на човешки екскременти от горните етажи.
— Също като Федерал Плаза двайсет и шест.
— Всяка кула има шахта за екскременти и друга, по която се качвала питейна вода — продължи Бренър. — Това е представлявало санитарен проблем.
— Мислиш ли? Ресторантът на партера ли е? При животните и лайната?
— Не. На два етажа нагоре. Мястото се нарича диван и там се приемат гости — обясни той.
И никой не би разбрал, ако пръднеш.
— Над дивана са етажите, където живее голямото семейство, което дели само една кухня. Най-горният етаж се нарича мафраж, което буквално означава стая с изглед. Там се събират почетните гости, за да дъвчат кат и да съзерцават залеза.
Искам такава стая. Хей, пичове, я да се качим в мафража, да позяпаме слънцето и да си махнем главите. После ще скачаме с бънджи в лайняната шахта.
Както и да е, Кейт изглеждаше замаяна от изживяното, направи куп снимки и зададе куп въпроси на Бренър, който с радост споделяше познанията си или просто си измисляше. Ако беше паун, опашката му сигурно щеше да е напълно разперена.
Продължихме да вървим, без да откриваме следи от двайсет и първи век. Имаше само неколцина други западняци, бродещи по уличките, така че не предизвиквахме задръствания. Имаше обаче досадни хлапета, които непрекъснато ни следваха и искаха „бакшиш, бакшиш“, което според спомените ми от Аден означаваше или милостиня, или пари, за да се разкарат. Бренър ни каза да не им обръщаме внимание, но Кейт искаше да завърже разговор с тях или да ги снима, което струваше пет цента.
— Ако хлапетата внезапно изчезнат, може би имаме проблем — каза също Бренър.
А така. Хей, Абдул, искаш ли да пояздиш свиня?
Както и да е, като детектив незабавно забелязах какво липсва. Жени. Жените по улиците бяха по-малко от мъртвите плъхове.
Попитах Бренър за това.
— Жените излизат по задачи сутрин, обикновено съпровождани от мъже, след което прекарват деня у дома в готвене, чистене и грижи за децата.
— Звучи скучно — отбеляза специален агент на ФБР Кейт Мейфийлд.
Бренър имаше майтап по темата.
— В четвъртък има вечер на мократа бурка в дерето. Носете си прането.
Смешно. Кейт обаче не се разсмя, така че и аз се въздържах. Човек трябва да внимава, дори тук.
Неделя не беше почивен ден, така че всеки, който имаше някаква работа, си я вършеше. Забелязах обаче, също както бях забелязал миналия път в Аден, че по улиците и сокаците има стотици или по-точно хиляди младежи, които явно нямаха работа и просто убиваха времето. Бъдещето им най-вероятно щеше да продължи в една от трите посоки — на дребни престъпници, емигранти или Ал Кайда. Или може би някой ден просто щяха да се разбунтуват срещу правителството с надеждата, че онова, което последва, ще е по-добро от настоящето. Тези младежи наистина бяха демографска бомба със закъснител, която чакаше да се взриви.