Бренър кимна.
— Явно Пантерата е дал идеята да се атакува американски военен кораб, който по график е трябвало да спре за зареждане в пристанището на Аден. Нападението се различава от повечето атаки на Ал Кайда в Европа или Близкия изток — те са насочени срещу слаби цели. В случая става дума за атентат срещу американски военни. Много дръзко начинание, с висока вероятност за неуспех. И въпреки това успяха да повредят модерен американски боен кораб и да убият седемнайсет моряци.
Така беше. Но в известен смисъл Пантерата си беше направил грешно сметките. Атаката вкара американците в Йемен и сега Ал Кайда на Арабския полуостров беше под натиск.
— Също като с единайсети септември, Ал Кайда получи повече, отколкото е очаквала.
— Съгласен. И сега трябва да им покажем точно това. Че имат да плащат.
— Те го знаят — обади се Кейт. — Но това не им попречи да ескалират атаките си. Всъщност сега са по-силни в Йемен, отколкото по времето на атаката срещу „Коул“.
— Това отчасти се дължи на безсилното правителство — отвърна Бренър.
— Нашето или тяхното? — попитах аз.
Както и да е, поискахме сметката, която ни бе представена върху листче — осем милиона риала или нещо подобно, което се равняваше на около три долара, заедно с напитките. Бренър почерпи. Бих могъл да живея в Йемен като султан.
Щях да поискам кучешка торбичка, но сервитьорът можеше да ме разбере погрешно и по-късно да открия в нея нечий домашен любимец.
— На някой налага ли му се да използва шахтата за екскременти? — попитах.
На излизане спрях при онзи на масата и му казах:
— Всичко беше страхотно. Утре пак ще обядваме тук. В един следобед. Джон Кори. Кажи на Пантерата.
— Добре. Утре.
— Моят автомат тук ли е?
— Не, вие не носи автомат.
— А, да. Май го оставих при магарето си…
— Джон…
— Чао.
Кейт прикри лицето си с шала и Бренър се обади на Замо. Слязохме на обляната от слънце улица. Беше станало по-горещо.
Без никакви дискусии огледахме многолюдната улица, пресякохме я и се загледахме във вратата на ресторанта.
Винаги трябва да минаваш през тези занимания, особено когато всичко изглежда спокойно и безопасно. Всъщност основната ти работа е да не си позволяваш да си завираш главата в задника. И непрекъснато да си напомнящ, че преследващият е и преследван.
27.
Бренър познаваше тесните криволичещи улички на Стария град и каза, че имаме време да спрем при „Надежда в техните ръце“, преди да се срещнем със Замо.
Обикновено съм добър в откриването на опашки, но половината местни изглеждаха като извадени от калъп с техните роби, кърпи за глава и бради. Тримата имахме обратния проблем — в Сана нямаше много западняци и се набивахме на очи като прасета в джамия.
Стигнахме „Надежда в техните ръце“ и влязохме. Клиентелата беше само западна — мъже и жени стопаджии, европейска туристическа група и няколко дами, които може би работеха като доброволки или за някое посолство.
— Тук можеш да си свалиш шала — каза Бренър на Кейт.
— Увий го около очите си, докато пазаруваш — посъветвах я аз.
— Май ще е по-добре да го увия около врата ти.
Очаквах подобна реакция.
Кейт се разбули и се показа като най-добре изглеждащата жена в магазина, може би с изключение на една стопаджийка на двайсет и няколко с австралийски акцент и дълга червена коса. Простете, отклоних се.
Докато Кейт оглеждаше магазина, а Бренър следеше вратата, аз завързах разговор с един младеж — американец от Ню Йорк, казваше се Ман Лонгоу. Младият г-н Лонгоу живееше в Сана в странноприемница в някаква кула, но не онази, където обядвахме. Беше завършил Йейл, специалност Близък изток, говореше сносен арабски и беше дошъл да учи по-чистия и стар език на Забравената от времето страна. Пребиваваше в Йемен от един месец и му оставаше още един.
— Още никой ли не се е опитвал да те отвлече? — попитах го.
Той намери въпроса ми за смешен и отговори:
— Не. Местните са наистина приятни хора.
— Аха. Но Държавният департамент все така предупреждава пътуващите, че не били чак толкова приятни.
— Преувеличават — отвърна той. — Обиколил съм целия Близък изток. Никога не съм имал проблеми.
— Браво. Все пак се пази.