— Някой бил ли е убит с това? — попитах г-н Хасан, съсухрен старец с бяла брада.
Той разбираше достатъчно английски, за да се усмихне, и бе достатъчно честен, за да отговори:
— Не. Вие направи първо убийство.
За миг си представих как влизам в кабинета на Том Уолш и му казвам: „Имам нещо за теб от Йемен. Затвори очички“.
След извършването на транзакцията излязохме от магазина. Бях си сложил колана с камата, която, ако проявявате интерес, се носи не отстрани, а отпред, като извитият връх трябва да сочи надясно. Ако е наляво, значи си обратен. Измислих си го.
— Този нож е пет пъти по-скъп от всичките ми дрехи — възмутено каза Кейт.
— Играчките за момчета са скъпи — напомних й аз.
Нямахме време да посетим съседния пазар за магарета, което ме разочарова, но пък беше повод да се върнем някой ден. Продължихме на запад, докато не стигнахме до широката уади, разделяща Стария град на източна и западна половини, досущ като Пето авеню в Манхатън. С това сравнението приключваше. Дерето беше пресъхнало и, както бе казал Бренър, дъното му беше частично павирано и имаше оживен трафик. Преминахме по като че ли единствения мост и продължихме на юг към джамията ал Махди.
Ако от Ал Кайда ни следяха, това бе последният им шанс да действат, преди да стигнем бронираната си кола — а аз с радост бих се възползвал от тази възможност да използвам новия си пистолет. Единственото, което наистина ме тревожеше, бе да не се появи някой сбърканяк с натъпкана с експлозиви кола или колан, желаещ да замине за рая преди вечеря. Иначе групата ни можеше да се справи с всичко останало.
Бренър се обади на Замо по радиото и поддържахме връзка, докато не се забелязахме.
Замо спря до нас, вмъкнахме се в джипа и продължихме на юг покрай дерето. Отново се бях настанил отпред с пушката.
— Нещо интересно? — попита Бренър.
— Нищо. Само някакъв тип ми даде щайга манго. Отзад е.
— И тиктака — рече Бренър.
Разсмяха се.
Явно бяха развили вкус към фронтовия хумор. Предполагам, че това им помагаше да останат с всичкия си. Или вече отдавна бяха прекрачили чертата.
28.
Докато пътувахме към крепостта Гумдан, извадих джамбията си и я показах на Замо, който й хвърли поглед и любезно ме посъветва:
— Бива я. Никога не трябва да допускате човек толкова близо до себе си, че да ви се налага да използвате нож.
— Съгласен. — Спомних си последната ми среща с Лъва. — Но се случва.
— Да. Но би трябвало да се случва само когато искаш да се случи.
— Точно така. — Смених темата. — Е, колко удара имаш?
— Единайсет потвърдени, два вероятни, един пропуск — прозаично отвърна той и добави: — Оня задник взе, че се наведе, не знам защо. — Разсмя се. — Може да е видял монета на земята.
— Късметът си е късмет. — Отново смених темата и попитах; — А с какво се забавляваш тук?
— С това в момента.
След пет минути вече приближавахме стените и стражевите кули на крепостта Гумдан, застрашително изглеждащо съоръжение от тъмни тухли, което се извисяваше над района.
— Турците са я построили през деветнайсети век на мястото на стария дворец Гумдан, както вече споменах — каза Бренър. — Турската окупация била брутална и се твърди, че нито един йеменец, влязъл в крепостта, не е излязъл от нея.
Ясно. Повечето стари градове имат подобно място, някаква емблематична крепост затвор със зловеща история, чието име е достатъчно, за да събуди страх у местните жители и особено у хлапетата. „Амир, почисти си стаята, или отиваш в Гумдан“. В цивилизования свят повечето такива места сега са музеи и туристически атракции, подобно на лондонския Тауър. Тук обаче старият бизнес си е все същият, само с нов мениджмънт.
— Воали за онези, които се нуждаят от тях — казах, докато спирахме пред портала.
Бренър свали прозореца и каза нещо на арабски на войника. Различих имената Кори и Бренър. Това сме ние. Войникът зяпна Кейт, после каза да чакаме и отиде в постройката за охраната.