Рахим доброволно каза и нещо друго, което винаги е добър знак, и Сами преведе:
— Казва, че охраната на американската компания като че ли ги очаквала, и сега смята, че някой ги е предал на американците или на йеменските сили за сигурност.
— Как е името на онзи шейх? — попита Бренър.
Сами преведе въпроса, но Рахим отговори, че не знае.
— Яфи са голямо племе около Мариб — каза ми Бренър. — Подобно на всички племена, те са разделени на много кланове, които понякога носят името на родовите си шейхове. Така че ако знаехме името, бихме могли да идентифицираме племето и може би да установим местоположението на лагера на Ал Кайда. — Обърна се към полковник Хаким. — Трябва да се заемете това.
— Не ми казвайте какво да правя — рязко отвърна Хаким.
Съюзник или задник?
Бренър реши, че е задник, и ми обясни:
— СПС не обичат да напускат безопасните градове.
Помислих си, че Хаким ще се пръсне от яд, но той успя да се овладее и каза:
— Пет минути. — И добави за протокола: — Затворникът е болен и трябва да почива.
— Докторът каза, че бил много добре — посочих аз.
— Пет минути.
Бренър се обърна към мен.
— Твой ред е.
Добре. Както казах, обичам да размеквам затворника с лични въпроси и разговори за спорт, но в случая бе налице дълбока културна пропаст и разполагах с около четири минути, така че се насочих направо към основното ястие и зададох типичен въвеждащ въпрос.
— Кога за последен път видя Булус ибн ал Дервиш, ал Нумаир?
Подутите очи на Рахим се ококориха още преди превода.
Сами преведе и си личеше, че Рахим се затруднява с отговора. Накрая заговори.
Полковник Хаким се беше намръщил, а Бренър кимаше, сякаш разбира всяка дума — или поне всяка трета.
Накрая Сами преведе:
— Той казва… че ал Нумаир, Пантерата, се появил вечерта. Вечерта преди атаката. Говорил на бойците и ги уверил, че ще победят. Молили се заедно… после ал Нумаир се качил в кола и отпътувал.
С Бренър се спогледахме, след което зададох стандартен полицейски въпрос:
— Каква кола по-точно? С какъв цвят?
Сами попита и преведе:
— „Тойота Хайлукс“. Бяла.
— Много често срещано превозно средство в Йемен — уведоми ме Бренър. — И деветдесет процента от колите в тази страна са бели.
— Забелязах.
Значи Пантерата се возеше в често срещана кола, което не беше изненадващо. Изненадващото бе, че явно се придвижваше свободно през онзи племенен район.
— Колко други коли имаше с него?
Отговорът бе пет и Сами каза, че всички били бели джипове, макар че Рахим не беше сигурен за марките и моделите.
Зададох друг стандартен полицейски въпрос:
— Как беше облечен ал Нумаир?
В традиционното за Северен Йемен облекло — бял футех и шивал на главата. Никакви тениски на „Джърси Шор“. Явно Пантерата се връщаше към корените си.
Потупах камата си.
— Джамбия?
На Сами не му се наложи да превежда: Рахим кимна и каза:
— Джамбия.
— Брада?
Да. Дълга, черна.
— Как изглеждаше? Болен? Здрав? Дебел, слаб?
Сами зададе въпроса и отговори:
— Според Рахим изглеждал здрав. Но много слаб.
— Рахим знае ли, че Булус ибн ал Дервиш е американски гражданин?
Сами изглеждаше изненадан от това, но не и Рахим.
— Бил чувал подобно нещо. Но не знаел дали е истина.
При нормален разпит сега щях да спомена голямата награда и да попитам къде се крие Пантерата. Но бях сигурен, че Рахим не знае. Нямаше да ми каже дори и за пет милиона долара. А ако знаеше и ни кажеше, нямаше да сме ние онези, които първи ще се доберат до Пантерата. Някой щеше да го предупреди да си плюе на петите. А ако йеменската армия решеше да прояви инициатива, беше малко вероятно да се обърне към нас за помощ и предвид доказаната им некомпетентност Пантерата щеше да се измъкне.
Затова предпочетох да попитам:
— Къде и кога е следващата атака?
Сами преведе, Рахим отговори и Сами преведе пак:
— В лагера се говорело за нападения срещу петролопровода между Мариб и Ас-Салиф, срещу инженери, доброволци и западни туристи. Както и за атака срещу американското посолство.